Стингър - Страница 113

113

Накрая замръзна неподвижно, изцяло скрито под пясъка, с изключение на почернелите крака.

Каквото и да беше, Кърт не би се приближил до него дори да му даваха милион долара и цял камион с „Кентъки Джент“. Всъщност уискито беше последното нещо, което искаше в този момент. Копнееше за глътка вода, която да измие гадостта в устата му. Започна да отстъпва от овъгленото същество. То не помръдна повече, не се изправи от пясъка и той започна да се моли на Бога дано да беше мъртво.

Обърна се замаян към решетката. Всичко му се струваше мъгляво като в сън.

Отвъд нея имаше не само щатски полицейски коли, но и няколко тъмносини коли, камиони без номера и две бели камионетки. А също и много хора — в полицейски униформи, а също и в тъмносини, с фуражки. Правителствени органи — реши Кърт. — Прилича на синята униформа на военновъздушните сили.

Приближи се до решетката, за да погледне по-отблизо. От нея се чу слабо бръмчене и той веднага усети остра болка в тъпанчетата си. Във въздуха замириса на гръмотевична буря.

До колите се приземи хеликоптер. Кърт виждаше как перките се въртят, но не чуваше никакъв звук. Зад него, вдясно, имаше два големи камиона с ремаркета, както и разни други камиони. В далечината по шосе №67 приближаваха множество светлини. Има задръстване, предположи Кърт. Издуха кръв и сополи от носа си и се избърса в одраната си ръка.

От другата страна на решетката настъпи оживление. Събра се група от седем-осем мъже. Някои от тях замахаха към Кърт да приближи. От напрегнатите им лица можеше да се досети, че викаха, но не чуваше никакъв звук.

Приближи на около два метра от решетката и спря. На земята отляво на него имаше нещо, което приличаше на полуизгорял койот.

Някакъв мъж в панталони от маскировъчен плат и сива фланелена риза размаха ръце да привлече вниманието му. Той нагласи ръцете си като фуния и очевидно започна да крещи нещо. Кърт поклати глава и посочи ушите си. Последва бързо съвещание между мъжете и един от тях изтича до едната камионетка.

Друг мъж в униформа на военновъздушните сили и кепе с козирка излезе от групата и се втренчи в Кърт с тъмните си, хлътнали около ястребов нос очи. Кърт виждаше името на персоналната му значка — „Полк. Бъкнър“. Не знаеше какво да прави, затова му козирува весело. Бъкнър му кимна мрачно.

Онзи, който беше изтичал до камионетката, се върна с дъска за писане и маркер. Бъкнър го взе от него и надраска нещо, после го вдигна към Кърт: „Жив ли е полковник Роудс?“

Кърт си спомни чутото в Клуба на Боб Уайър за някакъв офицер от военновъздушните сили и извика:

— Мисля, че да. — Но разбра, че и те не го чуваха, затова кимна в отговор.

Бъкнър откъсна първия лист от дъската и написа нов въпрос: „Можете ли да откриете Роудс и да го доведете тук?“

Кърт произнесе само с движение на устните си „Как?“ и махна към останките от буика си. Мъжът посочи нещо зад него и Кърт се обърна да погледне.

Пълната със стари мебели камионетка тъкмо изскърца и спря. Шофираше едър мексиканец, който излезе от нея и зяпна решетката. На седалката до него седеше жена с бебе на ръце, а малкото момче в каросерията се изкачи най-отгоре, за да вижда по-добре. Мъжът се приближи, говорейки бързо на испански.

— Остави тая работа, amigo — каза Кърт, след като долови същността на казаното. — Няма изход.

Обърна се към офицерите. Бъкнър беше написал ново изречение на дъската: „От жизнено значение е да бъде намерен Роудс. Трябва да разберем какво е положението.“

— Положението е направо шибано — отговори Кърт и се изсмя пресилено.

— Опитваме се да се измъкнем — каза шофьорът на камионетката. В гласа му се прокрадваше паника. — Жена ми и децата. Трябва да се измъкнем.

— Не и по това шосе. — Кърт разпери ръце в посока изток-запад. Решетката беше плътна и в двете посоки. — Май е по-добре да се отправите обратно към града.

— Не! Трябва да се измъкнем!

— Това беше моята кола. — Кърт посочи с палец горящите останки. — Удари се в проклетата решетка.

Наведе се, вдигна голям колкото юмрук камък и го хвърли в решетката. Чу се бързо пукане и камъкът избухна и се пръсна на огнени парченца.

— Не мисля, че искаш от семейството ти да остане само едно мазно петно, нали така?

Човекът се поколеба. Сбръчканото му лице излъчваше покруса. Погледна назад към жена си и сина си, после отново към решетката.

— Не — каза най-сетне. — Не искам това.

Кърт погледна към офицерите от военновъздушните сили. Бъкнър все още държеше високо дъската и Кърт му направи знак „Окей“ с ръка.

— Много ще ти бъда благодарен, ако ме закараш до града — каза той на мексиканеца. — Никой няма да се измъкне по това шосе тази нощ.

— Si. — Мъжът остана за миг, неспособен да вземе решение, после отиде да каже на жена си, че в края на краищата нямаше да заминат за Одеса.

Кърт отиде до мястото, където изгорялото същество се беше заровило в пясъка. Все още не беше помръднало. Той събра слюнка и се изплю. Тя започна да цвърчи веднага щом попадна на краката на онова нещо. Кърт се оттегли заднишком и се качи в каросерията на камионетката. Намести се между щайгите и една бамбукова маса. Малкото момче с големи и черни като маслини очи седеше с кръстосани крака от другата страна и го изучаваше внимателно. В една клетка писукаха и се щураха уплашено четири пилета, а камионетката се разтресе, сякаш всеки миг щеше да рухне. Мексиканецът беше включил на задна и се отдръпваше от решетката. После направи завой и се насочи към Пъкъл. Кърт наблюдаваше светлините на военните прожектори, докато един завой не ги скри от погледа му. После отпусна брадичка върху ожулените си колене и се опита да не мисли за Клуба на Боб Уайър, където петима мъже лежаха мъртви и осакатени. Беше невъзможно. Изведнъж се разтрепера целият и очите му се напълниха със сълзи. Усети, че се разпада на парчета. Трябва да намеря Коди. Трябва да намеря момчето си.

113