Стингър - Страница 112

112

— Върви по дяволите! — извика дрезгаво и изви колата отново на шосето. — И друг път да не се закачаш с каубой.

Шосе №67 продължаваше по съвсем права линия към пустинята. В далечината, на около три километра, виолетовата решетка се забиваше в земята по продължение на целия хоризонт. Тя блокираше шосето, а отвъд нея се виждаше море от сини и червени светлини — коли на щатската полиция.

„Не мой таквоз нещо да е толкоз здраво — спомни си думите на Харлан. — Не е възможно.“

Кърт погледна спидометъра. Сто и петнайсет. Мога да я пробия — каза си. Сякаш е направена от стъкло. А ако не мога… е, няма никога да разбера, нали?

Ръцете му стиснаха волана, за да удържат тресящата се кола. Кърт не отпускаше педала на газта и усещаше как горещината от мотора струи през стените на парното в краката му.

И тогава нещо избумтя глухо като бомба и изпод капака започна да излиза пара. От ауспуха излизаше черен дим. Буикът направи засечка и в мотора нещо започна да дрънчи като китайски гонгове. С колата е свършено — помисли си Кърт. Нещо се бе счупило. Спидометърът веднага започна да пада — сто… деветдесет и пет… деветдесет…

Решетката обаче се приближаваше застрашително бързо. „Ще се справя — реши той. — Разбира се, мога да се мушна през това чудо, защото «не мой таквоз нещо да е толкоз здраво»…“

Изоставям момчето си. — От това прозрение дъхът му секна. — Измъквам се като насран дрисльо и оставям момчето си там отзад. Моят син.

Спидометърът беше паднал на седемдесет и пет. Решетката беше на по-малко от осемстотин метра. Все още мога да го направя — помисли си.

Но левият му крак застина над педала на спирачките. Колебаеше се, а метрите се въртяха.

Проклетото хлапе не може да се грижи за себе си. Всеки го знае.

Блъсна силно с крак. Педалът на спирачките изпука и изскочи от мястото си. От накладките хвърчаха искри. В колата силно замириса на изгоряло и спирачките отказаха напълно.

Той дръпна ръчната спирачка и мина от четвърта на втора предавка. Чу се стържене и тракане като при картечен откос. Колата се разтърси и продължи да лети с шейсет километра в час. Оставаха последните двеста метра. Кърт изви волана, но меките гуми имаха свое собствено мнение и въпреки че поеха завоя, знаеше, че няма да избегне решетката.

Изведнъж през отворения прозорец на мястото до шофьора се подаде една ръка. Показаха се главата и раменете на чудовището и Кърт разбра, че то беше висяло отстрани на буика като пиявица. Здравото око се втренчи в него със сдържана ярост, а ръката се протегна към лицето му.

Той изпищя и пусна волана. Буикът излезе от шосето и се отправи към решетката на петнайсетина метра встрани. Успя да види само, че спидометърът сочеше малко повече от четирийсет и пет километра. Русото същество вече наполовина се бе намъкнало вътре.

Имаше само един изход. Кърт дръпна рязко ръчката на вратата и скочи. Приземи се на мек пясък, но ударът беше достатъчно силен, за да му се привидят цели съзвездия и да остане без въздух в дробовете. Слава богу, не загуби здравия си разум, претърколи се встрани от колата и продължи да се търкаля.

Буикът измина още пет метра и се удари в решетката. На мястото, където се блъсна, виолетовата решетка стана огненочервена. Капакът хлътна навътре, двигателят проби ръждясалата преградна стена като нажежен червен юмрук и се озова в купето. Метални отломъци се забиха като ками в лицето на чудовището с лице на Лори Рейни и то бе притиснато под огънатия калник.

Колата отскочи назад. Смачканият капак беше аленочервен. Изглежда, бе абсорбирал топлината от решетката. Гумите се топяха, бензинът се подпали и започна да изригва черни облаци дим и сред оранжеви проблясъци буикът експлодира и части от него се разхвърчаха във въздуха. От сблъсъка до оглушителната експлозия не бяха минали повече от три секунди.

Парчета от колата започнаха да падат около Кърт, а той лежеше по корем и повръщаше „Кентъки Джент“. От миризмата му се догади още повече и той продължи да се присвива, докато в него не остана нищо друго освен въздух.

Изправи се на колене. Носът му така кървеше, че сигурно беше счупен. Обаче не го болеше много. Предположи, че това щеше да стане по-късно. Погледна лявата си ръка — тази, която беше поела удара от приземяването — и видя, че по нея висят парчета кожа. От рамото до лакътя беше ожулена до кръв. Ребрата от тази страна — също. Той усети вкус на кръв в устата си и изплю един зъб, после се втренчи в онова, което преди бе представлявало неговата кола.

Останките от буика горяха. Приличаха на прегорял карамел. Ужасна горещина лъхаше в лицето Кърт. Нажежената до червено решетка постепенно избледняваше и възвръщаше студения си виолетов цвят.

Кърт се изправи. Краката му малко трепереха, но иначе бяха в ред. Езикът му попадна на още един зъб от лявата страна, който се държеше само на косъм. Бръкна в устата си и го дръпна.

Нещо се измъкна тичешком от останките на буика. Насочваше се право към Кърт, но той беше твърде шокиран, за да се помръдне.

Нещото беше като черен въглен, прегърбено и изкривено. Изглежда, беше без глава, само изгорял труп с една ръка, гърчеща се до него като настъпана змия. В основата на гръбнака имаше още нещо, дълго около метър и половина и обгоряло, което се мяташе диво напред-назад.

Въпреки това Кърт не помръдваше. Знаеше, че трябва, но мозъкът му не можеше да изпрати сигнал към краката му.

Страшилището мина, залитайки, на около три метра пред него. Той долови гадна сладникава воня, вероятно от горящата пластмаса, и чу силно, всяващо ужас съскане. Онова се препъна, продължи още шест крачки, падна на колене и започна трескаво да рови с единствената си ръка. Разхвърча се пясък, то заби безглавата шия и раменете си в дупката, а краката му изритваха пясъчни фонтани. След няколко секунди се беше заровило вече до кръста. Тогава започна да се гърчи неудържимо, а краката му затрепераха в последни немощни конвулсии.

112