Стингър - Страница 111

111

Не можа да види никого. Някой е влязъл за оръжие също като нас, помисли си. Надяваше се да излезе прав.

— Кой е там? — попита.

Нещо мръдна от лявата му страна. Веднага насочи фенерчето към рафтовете, където стояха връзките навито въже или тел.

— Имам пистолет! — предупреди Рик. — Ще надупча прокле… — Той млъкна, щом лъчът попадна на нея.

Тя стоеше и държеше в ръце някакво въже. От рафта беше паднала връзка медна тел и беше бутнала едно бурканче с пирони. Беше облечена точно така, както я беше описал полковник Роудс — прашна тениска и сини джинси, — а лицето й беше на момичето на господин Хамънд. Само че зад това лице, според Роудс, се намираше извънземно, наречено Дофин и то беше малкото момиченце, което онова нещо в двора на Кейд търсеше.

— Не мърдай! — Нещо приседна в гърлото му. Сърцето му биеше толкова силно, че чуваше как кръвта бучи в ушите му. — Имам пистолет — повтори, а ръката, с която го държеше се разтрепера.

— Коди Локет се нуждае от помощ — каза Дофин спокойно, примижавайки на силната светлина. Порови се в паметта си и откри, че терминът „пистолет“ означаваше примитивно оръжие с ударни капсули. От гласа на човека разбираше, че е страшно изплашен, затова стоеше съвсем неподвижно.

— Това е ТЯ — прошепна Зарра и краката му се подкосиха. — О, господи, това е тя!

— Какво правиш тук? — попита Рик, без да маха пръст от спусъка.

— Видях вашето превозно средство. Последвах ви — обясни Дофин. — Коди Локет се нуждае от помощ. Ще дойдете ли с мен?

Нужни му бяха няколко секунди, за да осмисли казаното от нея.

— Какво е станало с него?

— Падна. Отдолу.

— Къде отдолу?

Тя си спомни името, което Коди Локет беше викал пред къщата, и се опита да го произнесе:

— Госпожа Сте-лен-берг. Под нейното жилище. Ще ви заведа дотам.

— Няма да стане! — каза Зарра. — Ние се връщаме в Бордъртаун. Нали, Рик?

Другото момче не отговори. Не беше съвсем сигурен къде точно се намираше Коди Локет, но съществото май казваше, че е паднал под някаква къща.

— Знаеш ли на каква дълбочина е паднал?

— На четири цяло и пет стотни метра. Приблизително изчисление, плюс-минус пет сантиметра.

— О!

— Визуално пресмятам, че това въже възлиза на четири метра и половина. — Тя се опита да повдигне тежката връзка, която беше смъкнала от рафта. Мускулите й се напрегнаха от усилието. — Ще ми помогнеш ли?

— Забрави Локет, човече! — възрази Зарра. — Хайде да се връщаме при нашите хора!

Дофин не разбра отказа му.

— Коди Локет не е ли от вашите хора?

— Не — каза Рик. — Той е ренегат, а ние сме кротали… — Спря, защото осъзна колко безсмислено би прозвучало това на някого от друга планета. — Той е различен.

— Коди Локет е човешко същество. Вие сте човешки същества. Каква е разликата?

— Тези като нас живеят отвъд реката — каза Зарра. — Ето там отиваме.

Той тръгна към вратата, но спря на прага, щом разбра, че Рик не го последва.

— Хайде, човече!

Рик не отместваше лъча от лицето на малкото момиче. Тя го гледаше втренчено и очакваше отговора му. Коди Локет не означаваше нищо за него, но все пак… май всички еднакво бяха загазили и виолетовата небесна решетка беше затворила в клетка както ренегатите, така и кроталите.

— Моля те — каза Дофин умолително.

Рик въздъхна и сведе дулото на пистолета.

— Ти се върни в църквата и кажи на Палома, че съм добре — обърна се той към Зарра.

— Ти си превъртял! Локет не би си мръднал пръста за теб!

— Може и да си прав, но аз не съм Локет. Върви, вземи колата. Ще се прибера, когато мога.

Зарра се опита да протестира отново, но знаеше, че веднъж щом реши нещо, Рик не може да бъде разубеден.

— Дяволски глупаво! — измърмори Зарра под носа си, а после извика: — И си отваряй очите! Запомни ли?

— Запомних! — отвърна Рик.

Зарра се качи в мерцедеса на Кейд и подкара към моста.

Когато колата изчезна и вече нямаше връщане назад, Рик се обърна към Дофин:

— Добре. Води ме при него.

39. Шосе №67

Съществото блъскаше върху покрива на буика като върху наковалня. Металът над главата на Кърт Локет се назъби и хлътна като смачкана бирена кутия. Колата се тресеше и всеки момент щеше да стане неуправляема. Стрелката на спидометъра трептеше зад червената чертичка на стоте.

Кърт пищеше: „Махай се!“ и завиваше рязко ту наляво, ту надясно. Буикът изрева на един завой, изскочи от пътя и вдигна облаци прах и чакъл. Когато качи отново гумите на шосето, видя на светлината на фаровете нещо пред себе си. Някакъв пикап се движеше с трийсетина километра в час. В каросерията му бяха натоварени матрак и стари мебели, а едно тъмнокосо мексиканче се беше настанило най-отгоре върху купчина щайги. Очите на детето се бяха разширили от ужас, но Кърт овладя волана и буикът мина на косъм край пикапа и го остави сред вихрушка от прах.

Пътят криволичеше между големи червени камъни, високи колкото къщи. Въпреки пронизителния вой на мотора, Кърт чуваше как пръстите с метални нокти усърдно се трудеха и откъртваха покрива. Изскочиха още винтове, а юмрукът не преставаше да блъска отгоре. Кърт отново започна да върти рязко волана наляво и надясно, но чудовището се беше вкопчило здраво като кърлеж.

Покривът се откърти откъм предното стъкло и по него се появиха нови пукнатини. Ръката на онова се пресегна и опипа слепешката за него, но той залегна на седалката, преди да е успяло да го сграбчи за косата. Колата зави надясно, излезе от пътя и заподскача по стърнището. Главата на Кърт се блъскаше в издутините на покрива. Изведнъж съществото се изпусна и се плъзна по задното стъкло, дерейки с металните си нокти в напразни опити да се задържи за нещо. Кърт видя в огледалото как то се плъзна по багажника и червеният отблясък на задните светлини се отрази върху полуобезобразеното-полукрасиво лице. То изчезна зад издутата част на багажника и Кърт подскочи от радост.

111