Стингър - Страница 110

110

Със заслепено око тя съдра ризата от гърба му и замахна с другата си ръка. Той се сниши и избегна удара, но видя как проблеснаха малките триончета пред лицето му. Кърт я ритна в гърдите и дръпна крак, преди тя да успее да го сграбчи. После скочи на крака и хукна. Стигна колата и се шмугна зад волана, а пръстите му забиха ключа в стартера.

Моторът изхъхри, както винаги, когато не искаше да запали, но този път това прозвуча като удар с юмрук върху капака на ковчег. Кърт изрева: „Запали, дявол те взел!“ — и натисна педала докрай. Ауспухът изригна черен дим, мърморенето на мотора се превърна в ръмжене и буикът подскочи и тръгна назад. Уви, не беше достатъчно бърз — Кърт видя съществото да тича след него като олимпийски спринтьор и да пресича паркинга пред клуба. Щом гумите излязоха на шосе №67, той се зае с волана, за да обърне колата в посока към Пъкъл. Чудовището почти го бе настигнало и той включи на първа и даде газ, за да го прегази. То скочи точно преди буика да го удари, вкопчи се в ръбовете на покрива и се примъкна върху него по корем.

Кърт изви рязко, опитвайки се да го изхвърли оттам, но то се държеше здраво. Натисна педала на газта. Запали фаровете. На зеленикаво осветеното табло стрелката на спидометъра минаваше шейсет. Осъзна, че кара на север, а не на юг, но беше твърде изплашен, за да прави нещо друго, освен да натиска педала. При скорост от осемдесет километра в час вибрирането на изтърканите гуми беше толкова силно, че той едва удържаше волана, а при деветдесет всички уплътнения на стария двигател свистяха.

Нещо изтрещя над главата му и на покрива цъфна метална пришка. Юмрукът й — помисли си той. Опитваше се да пробие покрива. Още един удар и втора пришка се появи до първата. Ръката й се провря вътре и пръстите задърпаха покрива по сглобките. Винтовете изхвръкнаха. Чу се скърцане на ръждясал метал — тя прегъваше покрива назад като капак на рибна консерва. На предното стъкло се появи зигзагообразна пукнатина.

Стържейки и скърцайки на границата на възможностите си, колата понесе Кърт по шосе №67 със сто и пет километра в час.

38. Улиците на Пъкъл

Бяха минали седем минути, откакто Дофин бе напуснала Коди Локет, но не беше видяла никакви други човешки същества по улиците на Пъкъл. Беше отишла в къщата на Том, Джеси и Рей, но въпреки че вратата не беше заключена, жилището беше празно. Опита вратите и на две други жилища. Първото се оказа заключено, а второто беше отново празно. Здрачът се сгъстяваше и Дофин откри, че човешките очи имаха много ограничен обсег на зрение. От кафявата мъгла те пареха и се пълнеха с влага, така че виждаше на по-малко от дванайсет метра във всички посоки. Продължи да върви по улица „Селесте“ и да търси помощ.

Два лъча светлина пробиха дима. Дофин спря и зачака да се приближат. Чуваше се някакъв мотор — грубото приспособление, основано на принципа на енергията, получена при горене, което се наричаше кола. Но тя намали и зави надясно, преди да стигне до нея. Червените петънца от задните й светлини бързо се отдалечиха. Дофин се затича след нея и прекоси песъчливото място, където се беше скрила, когато срещна съществото Сардж Денисън. Друг чифт светлини мина по улица „Селесте“ в източна посока, но превозното средство се движеше прекалено бързо, за да го настигне. Вече се беше озовала на Коубър Роуд. Продължи да тича след първата кола и след малко забеляза червените светлинки в горния край на улицата. Колата не се движеше, но моторът продължаваше да ръмжи. Дофин се приближи. Вратите бяха отворени, а не се виждаше никой. На малко правоъгълниче, прикрепено отзад на колата, имаше букви — Кейд I. Беше паркирана пред някаква постройка с разбити отвори за светлина — знаеше, че ги наричат „прозорци“, — чиято врата също зееше отворена. Квадратна табела над вратата уведомяваше, че постройката е „Железария“.

— Мястото е било обрано — каза Рик на Зарра.

Намираха се в задната част на магазина. Беше открил едно фенерче и батерии и беше насочил лъча му към счупена стъклена витрина, където стояха заключени пистолетите. От осем не бе останал нито един.

— Някой е поразчистил вместо господин Лътрел.

Насочи светлината към рафтовете, където преди имаше шест пушки. Бяха изчезнали. Катинарите им бяха отсечени с брадва или мачете. Липсваха също и кутии с амуниции. На светлината проблеснаха само няколко патрона.

— Толкова по въпроса с оръжието, човече — каза Зарра. — Хайде да се измитаме оттатък моста.

— Почакай. Господин Лътрел държеше пистолет в канцеларията си.

Рик тръгна през една летяща врата към склада и Зарра последва лъча светлина. Канцеларията се оказа заключена и Рик разби вратата с два ритника и отиде до отрупаното с хартии бюро. Чекмеджетата също бяха заключени. Той отиде отново в склада и се върна с кутия отвертки. Двамата със Зарра ги използваха като лостове и отвориха чекмеджетата. В най-долното, под купчина списания „Плейбой“, намериха зареден трийсет и осем калибров пистолет и допълнителна кутия патрони. В клиниката бяха чули полковник Роудс да говори за двата космически кораба и съществата, наречени Дофин и Стингър. Рик все още усещаше мазните люспи на опашката му около врата си и за нищо на света нямаше да се върне в Бордъртаун без оръжие. Божият гняв бледнееше пред мощния „Смит и Уесън“.

— Да вървим, човече! — подканяше го Зарра. — Получи това, за което дойде.

— Правилно.

Рик напусна канцеларията, следван от Зарра. Отново минаха през склада. Изведнъж някъде отпред в магазина нещо се блъсна шумно и издрънча и двамата подскочиха като ужилени. Зарра изстена от ужас, а Рик щракна предпазителя на пистолета. Огледа наоколо с фенерчето, като следваше лъча с дулото на пистолета.

110