Стингър - Страница 104

104

— Дофин. — Тя го гледаше, без да трепне.

— Мисля, че съм готов за лудницата. — Прокара ръка през косата си. Може би му бяха нанесли по-тежки удари, отколкото предполагаше, и му бяха разхлопали дъските. — Ти си момиченцето на господин Хамънд, нали?

Тя обмисляше точния отговор. Това същество имаше странни оцветявания на „характерните черти“, но забеляза, че гневът му беше отстъпил пред смайването. Разбра, че за него беше толкова извънземна, колкото и той за нея. Какво беше това странно продължение, увиснало от чашката за слушане, наречена „ухо“? Защо едната зрителна орбита беше по-малка от другата? И какво беше онова вече притихнало чудовище, което беше изскочило от мрака и с рев я беше връхлетяло? Загадки, загадки. Въпреки всичко тя чувстваше, че съществото не беше ужасено, както другите в мястото за ритуали, откъдето беше избягала.

— Избрах да… — Какъв беше точният превод? — Да се облека в тази дъщеря.

И тя вдигна ръце, сякаш показваше прекрасна нова рокля.

— Да се облечеш. Ъ-хъ.

Коди кимна. Едното му око беше широко отворено, а другото трепкаше. Човече, ти наистина си превъртял, каза си той. Това пред него приличаше на детето на господин Хамънд, но повече от ясно беше, че не използва детски думи. Освен ако тя не беше откачената, в което вече не се съмняваше. Поне единият от тях трябваше да е.

— Защо не си вкъщи? Не бива да се разхождаш сама, особено когато онова нещо стои ей там.

— Да. Големият черньо — каза тя.

— Точно така. — Последва още по-забавено кимане. — Искаш ли да те заведа у дома?

— О! — Беше като бързо вдишване. — О, стига да можеш — прошепна тя и вдигна очи към небето. Тъмнината заличаваше всички ориентири.

— Живееш на улица „Селесте“ — напомни й Коди. Посочи й ветеринарния кабинет през две пресечки от тях. — Ей там.

— Моят дом. Моят дом. — Дофин протегна длани към небето. — Моят дом е много далеч оттук и не мога да видя пътя дотам.

Тялото на приемницата й трепереше. Почувства топлина зад собствените си „характерни черти“. Беше нещо като от повишаване притока на онази жизненоважна течност през чудноватата мрежа от артерии, повече от биенето на онази мускул-помпа. Беше по-дълбоко — копнеж, който гореше в центъра на нейното същество. Този копнеж извика спомените й за дома. Те се появяваха на нейния език, но се преработваха от човешкия мозък и излизаха в човешка реч.

— Виждам приливите. Чувствам ги — издигат се и спадат. Чувствам живот в приливите. Чувствам се цяла.

Коди видя, че тялото й започна да прави вълнообразни движения, сякаш в ритъма на теченията на някакъв призрачен океан.

— Има големи градове и спокойни горички. Приливи заливат планини, долини и градини, където всеки труд е любов. Чувствам ги, те ме галят, дори тук. Викат ме у дома.

Движенията на тялото й внезапно секнаха. Тя се вгледа в ръцете си, в ужасяващите израстъци от чуждоземна плът, и спомените избягаха, уплашени от ужасната действителност.

— Не — каза тя. — Не. Такъв БЕШЕ моят свят. Но вече не е. Сега приливите носят болка, а градините лежат в руини. Вече няма песни. Вече няма спокойствие и моят свят страда в сянката на омразата. ОНАЗИ сянка.

Дофин посочи към пирамидата и Коди видя пръстите й свити като нокти на граблива птица. Ръката й трепереше и затвори очи, неспособна да издържа на виденията зад тях. Когато ги отвори отново, бяха замъглени и пареха. Около тях беше мокро и тя пипна бузата си, за да изследва този нов недостатък.

Някаква капка се стече по „характерните й черти“ чак до ъгъла на устата. В нея вкуси приливите на своя свят.

— Ти няма да победиш — прошепна тя, втренчена в пирамидата. Коди усети, че нещо в него се свива. Очите й горяха така, че той се уплаши да не би да избухне в пламъци, ако се насочат към него. — Няма да ти позволя да победиш.

Коди не беше помръднал. Отначало беше сигурен, че или той, или малкото момиченце бяха скочили с главата напред в Голямата огнена пустош, но сега… сега не беше съвсем сигурен. Черната пирамида сигурно имаше пилот или някакъв екипаж. Може би това дете беше един от тях и се беше направил така, че да прилича на дъщерята на господин Хамънд. През тази знойна, влудяваща нощ, изглежда, всичко бе възможно. Той избръщолеви един въпрос, който по всяко друго време щеше да му подпечата документите за постоянно пребиваване в Голямата огнена пустош:

— Ти не си… тукашна, нали? Искам да кажа… не… като… от тази ПЛАНЕТА?

Тя примижа, за да отстрани остатъците от горещата влага и плавно извърна глава към него.

— Не. Не съм.

— Ау-у!

В гърлото му заседна бучка, голяма като баскетболна топка. Не знаеше какво още да каже. Сега вече разбра защо тя скиташе наоколо и не знаеше какво беше котето. Но защо едно същество, което беше толкова внимателно с котето, би унищожило хеликоптера? Ако това беше извънземно от пирамидата, какво беше онова, което дълбаеше под улиците?

— Това твое ли е? — посочи пирамидата той.

— Не. То принадлежи на… Стингър.

Коди повтори името.

— Това да не е… като… капитан или нещо такова?

Тя не го разбра и каза:

— Стингър е… — Поколеба се. Паметта й прерови томовете на енциклопедия „Британика“ и речника. След няколко секунди намери фраза, която съответстваше по-точно според земния език. — Ловец на престъпници, за които е обявена награда.

— И кого преследва?

— Мен.

Това беше прекалено. Възприемчивостта на Коди си имаше граници. Да срещнеш малко момиченце от космоса насред улица „Бразос“ беше повече от странно, но галактически ловец на престъпници в черна пирамида беше твърде много за човешкия мозък. Долови движение с крайчеца на окото си, погледна нататък и видя две котки да душат около клюмналите храсти в двора на госпожа Стеленберг. На стълбите на верандата стоеше още една котка, която виеше отчаяно. От храстите изприпкаха котенца и взеха да си гонят опашките. Минаваше един часът през нощта. Защо котките на госпожа Стеленберг бяха навън?

104