Стингър - Страница 105

105

Той отиде до хондата и изви фара така, че да свети към къщата на Котешката царица. Външната врата беше широко отворена. Котката на стълбите изви гръб и засъска срещу светлината на фара.

— Госпожо Стеленберг! — извика Коди. — Добре ли сте!

Около фара се виеха кълба дим.

— Госпожо Стеленберг! — отново опита той, но отново не получи отговор.

Коди чакаше. Отворената врата едновременно го викаше и отблъскваше. Ами ако беше паднала в тъмното и беше изгубила съзнание? Ами ако си беше счупила крак или дори врата? Не беше светец, но не можеше да се преструва, че не го е грижа за другите. Отиде до началото на стълбите.

— Госпожо Стеленберг! Аз съм Коди Локет!

Никакъв отговор. Котката на стълбите нервно изсъска и се стрелна край краката му към храстите.

Тръгна. Беше изкачил две стъпала, когато усети, че някой го подръпва за лакътя.

— Внимавай, Коди Локет — предупреди Дофин, застанала до него. Стингър беше минал оттук и тя усещаше вонята му във въздуха.

— Да. — Нямаше нужда да му го повтаря. Той продължи нагоре и спря пред тъмния правоъгълник на вратата. — Госпожо Стеленберг! — извика към вътрешността на къщата. — Добре ли сте?

Тишина. Ако Котешката царица беше там вътре, то тя не можеше да отговори. Коди си пое дълбоко въздух и прекрачи прага.

Кракът му така и не намери пода. Той се преметна през глава, пропадайки в мрака. Възпиращата го ръка на Дофин закъсня само с половин секунда. Коди нададе вик на ужас. Мина му през ум, че предната стая на Котешката царица нямаше под и той щеше да продължи да пада надолу и накрай да връхлети през покрива направо в ада.

Нещо го перна под дясната ръка и му изкара въздуха, но той съобрази и веднага го сграбчи. Стисна с две ръце нещо люлеещо се, което приличаше на тръба. В мрака под него се изтърколиха камъни и пръст. После люлеенето на тръбата спря и той остана да виси във въздуха.

Дробовете му се напрягаха, мозъкът му пулсираше като претоварена електрическа система. Стисна тръбата по-здраво и ритна настрани, но не докосна нищо. Тръбата започна отново да се люлее, затова спря да се мята.

— Коди Локет! Жив ли си? — чу се гласът на Дофин горе.

— Да — дрезгаво каза той. Знаеше, че не го е чула, затова извика по-силно: — Да! Мисля… че не внимавах достатъчно, нали?

— Можеш ли… — Докато мозъкът й прехвърляше бързо записите в паметта й, тя се наведе над зейналата дупка, но не можа да го види. — … да се изкатериш?

— Май не. Хванах се за една тръба.

Той ритна отново встрани, но отново не докосна никакви стени. Тръбата изскърца зловещо и нови бучки пръст изсвистяха надолу. Не знам какво има под мен! Ноктите на паниката го сграбчиха здраво. Ръцете му станаха хлъзгави от пот. Опита се да се вдигне на мускули и да преметне крак върху тръбата, но остра болка прониза натъртените му ребра. Не можеше да вдигне крак и след три безуспешни опита спря да се опитва и се съсредоточи върху това как да запази силите си.

— Не мога да изляза — извика той.

Дофин прецени силата на звука и пресметна, в земни измерения, че той се намира на около четири метра дълбочина, макар ехото да даваше разлика от десетина сантиметра в повече или в по-малко. Тя остана на рамката на вратата и огледа бездънната стая. Търсеше нещо, което би могла да използва, за да го достигне. Единствените останали неща бяха картините по напуканите стени.

— Слушай! — извика Коди. — Трябва да намериш някого, който да помогне. Разбра ли?

— Да.

Мускулът в гърдите й работеше с бясна скорост. Сега разбра действията на Стингър — търсеше я, като нападаше човешките жилища и хващаше когото намери в тях.

— Ще намеря помощ!

Тя се извърна и се затича надолу по стълбите. После хукна по улицата към центъра на града, борейки се с оловнотежката гравитация на планетата и собствените си неудобни израстъци.

Коди стисна очи, за да попречи на капките пот да се стичат в тях. Ако си отпуснеше пръстите само за секунда, щеше да се плъзне от тръбата и да се забие още бог знае колко надолу. Не знаеше докога ще издържи.

— Бързай! — извика той нагоре, но Дофин беше заминала.

Коди зачака, увиснал в мрака.

36. Устата на Юга

— Майко! — извика Ной Туайли, влизайки у дома си. — Отиваме в клиниката!

Беше оставил запалена газена лампа във фоайето и сега я взе и се отправи към стълбите.

— Майко! — извика отново.

Когато тръгваше с Том Хамънд към клиниката, беше оставил Рут Туайли в бялата й спалня, завита до брадичката. Ной започна да изкачва стълбите.

След шест стъпала те свършиха. Ной стоеше, стиснал здраво счупените перила, и надничаше в тъмната пропаст, която беше погълнала останалата част от стълбището. Долу, в дълбините на дупката, се виждаше мъждукаща светлина. Счупена лампа, досети се. Локвичката газ все още гореше.

— Майко! — извика хрипливо.

Светлината от лампата разкри пред погледа му пукнатините по стените. Рут Туайли, Устата на Юга, беше замлъкнала. Разрушеното стълбище се заклати и изскърца под тежестта на Ной и той бавно заотстъпва назад.

Стоеше вцепенен и трепереше.

— Майко, къде си? — Това беше хленч на изоставено дете.

Нещо на пода проблесна на светлината на лампата. Стъпки. Лигави отпечатъци от стъпки излизаха от ужасната дупка и водеха надолу по стълбите. Петна и пръски от сива сополива течност правеха пътека край стъпките, които отиваха към задната част на къщата. Някой има нужда от салфетки, помисли си Ной. О, майка ще вдигне такъв скандал заради тази мръсотия. Тя беше горе в леглото си, дръпнала завивките до носа си. Или пък я нямаше?

105