Стингър - Страница 103

103

Има нещо под къщата, осъзна той. Сърцето му учестено заби, но разсъдъкът му беше трезв и спокоен. През маратонките си усещаше как треперят дъските — както обичайно ставаше, когато минаваха бавни, претоварени влакови композиции по релсовите трасета на медодобивната компания.

Вибрациите заглъхнаха и спряха. Коди видя на светлината от свещта колко прах се беше вдигнал. Притаи дъх и чак когато дробовете го заболяха, отвори уста и пое въздух. В кухнята миришеше на изгоряла гума, вонята от гробището за коли на Кейд навлизаше през всички процепи. Коди извади гроздовия сок, отви капачката и преглътна с него последната хапка от поничката, която беше заседнала в гърлото му.

Откак този проклет негодник се беше приземил до реката, светът бе полудял. Коди не си направи труда да мисли какво би могло да е това, което мина под краката му. Каквото и да беше, дълбочината, на която премина, беше най-малко три метра. Нямаше намерение да чака, за да види дали ще мине и в обратна посока. Независимо къде се намира старецът — помисли си той, — този път ще се наложи сам да се грижи за себе си. Във всеки случай Бог винаги закриля глупаците и пияниците.

Коди духна свещта, сложи я на кухненската маса и излезе от къщата. Яхна мотоциклета, който стоеше долу до стълбите, и си сложи авиаторските очила. Улицата беше осветена във виолетово, пластове дим се стелеха ниско над паважа и придаваха на Пъкъл вида и миризмите на зона на военни действия. През тази димна завеса Коди успя да види блясъка на светлините горе в Крепостта. Ето къде трябваше да иде. Навсякъде другаде беше прекалено тъмно. Реши, преди да иде в блока с апартаменти, да мине покрай къщата на Танка на улица „Кръгова“ и да види дали той и техните си бяха вкъщи. Натисна няколко пъти стартера и накрая двигателят запали. Тръгна към улица „Селесте“.

Стъклото на фара му беше счупено — вероятно някоя бирена бутилка го бе улучила по време на боя, — но крушката все още работеше. Лъчът светлина прониза мръсната мъгла, но Коди караше бавно, защото улица „Бразос“ бе осеяна с пукнатини, а на някои места паважът се издуваше с около петнайсет сантиметра. Гумите подсказваха на гръбнака му, че онова, което бе минало под неговата къща, бе минало и оттук.

И тогава почти връхлетя върху нея.

Някой стоеше по средата на улицата.

Малко момиченце с кестенява коса. На светлината на фара очите й блестяха в червено.

— Пази се! — извика Коди, но момиченцето не помръдна. Той изви рязко наляво и удари спирачки. Ако беше минал по-близо до детето, щеше да му перне ухото. Хондата изсвистя край нея и предната гума се блъсна в една от издутините на паважа. Мотоциклетът се раздруса силно, а Коди стисна здраво кормилото, за да не се забие в един гъст кактус. Спря на половин метър от цял таралежов град и изви хондата в обратна посока сред вихрушка от пясък. Моторът се задави и изгасна.

— Ти луда ли си? — изкрещя Коди на детето, което стоеше неподвижно и държеше нещо в шепи. — Какво ти има?

Той свали с рязко движение очилата. Очите му пареха от стеклата се в тях пот.

Момиченцето не отговори. Изглежда, дори не проумяваше, че се бе разминало на косъм от гумите му.

— Без малко да те убия!

Коди пусна стоянката, слезе от мотоциклета и тръгна към нея, за да я махне от улицата.

Но когато стигна до момичето, то свали ръце и той видя какво държи в шепите си.

— Какво е това? — попита го тя.

Беше оранжево котенце на около месец или малко повече. Коди се огледа, за да се ориентира и видя, че стоят пред къщата на Котешката царица. На два-три метра от тях майката, с оранжеви тигрови шарки седеше на хълбоци и търпеливо чакаше завръщането на рожбата си.

— Знаеш какво е — озъби се той, все още напрегнат от случилото се. — Коте. Всеки знае какво представлява едно коте.

— Ко-те — повтори детето, сякаш никога не беше чувала тази дума. — Коте. — Този път беше по-лесно. Пръстите му галеха кожата. — Меко.

Има нещо странно в това дете, помисли си Коди. Много странно. Не говореше правилно, дори не стоеше правилно. Гърбът й беше прекалено вдървен, сякаш се напрягаше да удържа теглото на костите. Лицето и косата й бяха прашни, а сините джинси и фланелката изглеждаха така, сякаш се е търкаляла по земята. Лицето й обаче му беше познато. Беше го виждал преди. Спомни си къде — в училище през един априлски следобед. Съпругата на господин Хамънд и детето му бяха дошли да го вземат с колата. Името на момиченцето беше Санди или Стефи, или нещо подобно.

— Ти си детето на господин Хамънд. Как така се скиташ тук сама?

Вниманието й все още беше съсредоточено върху котето.

— Хубаво — каза тя.

Беше разбрала, че е по-младата форма на живот и принадлежеше на съществото, което стоеше недалеч от тях и чакаше. За човешките същества тя също представляваше млада форма от женски род. Погали го нежно.

— Това коте е крехка конструкция.

— А?

— Крехка — повтори тя и вдигна очи към него. — Терминът не е ли правилен?

Коди не отговори веднага. Не можеше. Беше си глътнал езика. Много, много странно, помисли си той и предпазливо отговори:

— Котетата са по-издръжливи, отколкото изглеждат.

— Също и дъщерите — каза Дофин преди всичко на себе си.

Тя внимателно се наведе и остави котето на земята, на същото място, където го беше намерила. По-възрастното четириного моментално го вдигна отзад за шията и го отнесе с големи скокове зад ъгъла на къщата.

— Ъ-ъ-ъ… как се казваш? — Сърцето на Коди отново беше започнало да бие силно, а струйка пот се стичаше по средата на гърба му. Под мишниците му се появиха мокри полукръгове. Нощта беше гореща и задушна. — Санди, нали?

103