Стингър - Страница 98

Разбра какво е, защото чу тракането на сегментите на опашката. Чудовището беше над него, седнало на една от сплесканите коли. Сърцето му спря за миг, почувства как кръвта и напуска лицето му и то замръзва. После краката му се озоваха във въздуха, почти се задушаваше и започна да се мята, докато една ръка не го хвана за косата.

— Малкото момиченце. — Страховитият съскащ глас се чу точно зад ухото му. — Обясни.

— Не… Не… знам. Кълна се… — Краката му бяха на педя от земята. Не знаеше нищо за приемник или малко момиченце. Чувстваше, че механизмите в мозъка му започваха да пушат и буксуват.

Опашката се стегна. Рик стисна очи.

Минаха може би пет секунди. За него бяха цяла вечност, която никога нямаше да забрави. После гласът каза:

— Имам съобщение за онзи на име Ед Ванс. Искам да се срещна с него. Той знае къде. Предай му.

Опашката се отпусна — щрак-щрак-щрак — и Рик падна на колене.

Отначало само лежеше, свит на кълбо, и чакаше опашката да му смачка главата. Не можеше да се движи, да мисли или да вика за помощ. Постепенно осъзна, че онова нещо смяташе да го остави жив. Изпълзя настрани, все още очаквайки всеки момент някой удар да се стовари върху него. Накрая се помъчи да седне. Усещаше, че онова го наблюдава от високото си място и не смееше да се обърне и да го погледне. Имаше чувството, че мазната кокалеста опашка е оставила отпечатъци върху шията му и искаше да остърже кожата си до кръв.

Рик почти се затича, но се опасяваше, че краката му бяха твърде слаби и ще падне по лице. Започна да ходи, като се мъчеше да следва пътя, по който беше дошъл. Димът се разтваряше пред него и се затваряше зад гърба му. Смътно съзнаваше, че върви напосоки, но не можеше да се отърси от ужаса при спомена за това как чудовището беше убило отец Ортега и беше преследвало самия него.

Излезе от гробището за коли на десетина метра северно от мястото, където бяха влезли. Нямаше представа колко време му беше отнело това. Продължи да върви на юг покрай падналата ограда и накрая видя мерцедеса на Мак Кейд пред себе си.

Тетанус започна бясно да лае и да се изправя на задните си крака върху седалката. Зарра седеше на паважа и трепереше. Беше свил колене под брадичката си и притискаше с две ръце камшика към гърдите си. Той вдигна глава и видя Рик. Изсумтя изненадано и с мъка се изправи на крака.

Мак Кейд стоеше в края на двора и така стискаше трийсет и осем милиметровия си пистолет, че кокалчетата на ръцете му бяха побелели. Той се извърна рязко и насочи пистолета към фигурата, която току-що бе изникнала от дима. Преди около петнайсет минути Джой Гаракоун бе профучал край него с такъв писък, че бе надвикал дори касетофона му. Скоро след това се беше появил Зарра и беше избърборил нещо за опашато чудовище, което убило Доминго Ортега.

— Стой! — извика Кейд с разширени от уплаха очи. — Спри на място!

Рик го послуша. Залитна, без малко да падне.

— Аз съм — каза той.

— Къде е Ортега? — Привидното хладнокръвие на Кейд се беше изпарило. В гласа му се долавяше страхът на малко момче. — Какво стана със свещеника, човече? — Той не махаше пръста си от спусъка.

— Мъртъв е. Там някъде. — Рик махна с тежка като олово ръка.

— Казах ви да не ходите там! — изкрещя Кейд. — Нали? Казах ви да не го правите, глупаци такива! — Той се взря в тъмнината да търси Тифус. Преди няколко минути кучето с лай и ръмжене се беше втурнало натам и не се бе върнало. — Тифус! — викаше го. — Върни се, момчето ми!

— Трябва да предадем нещо на Ванс — каза Рик. — ТО иска да ГО види.

— Тифус! — Кейд направи три крачки, но не се осмели да продължи. Бодлива тел се закачи за панталона му и по лицето му избиха едри капки пот. — Тифус! Хайде, ела!

Тетанус продължаваше да лае. Кейд обикаляше покрай телта, викайки Тифус. Гласът му започна да трепери от напрежение.

— Казах, че трябва да потърсим Ванс! — повтори Рик. — Веднага!

— Трябва да намеря кучето си! — извика Кейд. Лицето му беше посърнало. — Нещо се е случило с Тифус!

— Остави кучето! Отец Ортега е мъртъв. Трябва да кажем на шерифа.

— Казах ви да не влизате там! Казах ви, че всички сте откачили! — Кейд усети, че го обзема слабост. Чувстваше се като слънце при слънчево затъмнение. Богатството му от коли се беше превърнало в боклук и този дим му намирисваше на изгорели синдикални пари и кожа — неговата. — Тифус! — изкрещя с прегракнал глас. — Върни се!

Гласът му отекна над развалините. От добермана нямаше и следа.

— Ще ни закараш ли до Ванс или не? — попита го Рик.

— Не мога… да изоставя приятеля си — Нещо, което дълго беше потискал, се отприщи в него. — Тифус е там някъде. Не мога да го оставя.

Той се вгледа в момчето, за да се увери, че го е разбрало, после каза задавено:

— Можеш да вземеш колата. Хич не ми пука.

Кейд тръгна навътре в двора, а Тетанус, като видя господаря си да отива, скочи от мерцедеса и го последва.

— Не! — изкрещя Рик. — Недей!

Кейд продължи. Погледна назад. Потното му лице се беше изкривило в ужасяваща усмивка.

— Трябва да знаеш кои са приятелите ти, момче. Трябва да държиш на тях. Помисли върху тези неща.

Той свирна на Тетанус и доберманът се появи до него. После отново започна да вика Тифус. Двете фигури изчезнаха в мрака и гласът на Кейд постепенно заглъхна.

— Качвай се в колата — каза Рик на Зарра и момчето замаяно се запрепъва към нея. Рик се отпусна зад волана, завъртя ключа на запалването и включи на заден ход.

33. Плътта

— Здрасти, Ной — каза Ърли Макнийл на Ной, когото Том въведе в клиничната лаборатория. — Затвори вратата след себе си, ако обичаш.