Стингър - Страница 93

Шумът отслабна. Не се знаеше колко продължава този тунел. Може би минаваше под реката и стигаше чак до черната пирамида. Беше видял и чул достатъчно. Усещаше слузестата секреция по косата си, дори някаква струйка бавно се спускаше по шията му. Време беше да се маха.

Започна да отстъпва, като лъчът от фенерчето продължаваше да пробожда мрака пред него.

Долови нещо. Някаква фигура ту изчезваше, ту се появя ваше в светлината на фенерчето, някъде долу, в далечния край на тунела.

Краката му се вдървиха. Дъхът замръзна в дробовете му.

Беше тихо. Чуваше се само бавен капещ звук.

Има нещо долу — мислеше си той. — Наблюдава ме. Усещам го. Точно отвъд светлината. Дебне.

Не можеше да помръдне. Освен това се страхуваше, че ако краката му се оправеха от шока и започнеше да тича, онова долу щеше да го настигне, преди да успее да измине двайсетте метра обратно до мястото, където го чакаше Ванс.

Продължаваше да цари тишина.

Изведнъж се разнесе глас. Някаква старица пееше.

— И-и-исус обича малките де-е-еца, вси-и-ички де-е-е-еца на све-е-е-е-та…

— Кой е там? — извика Роудс. Гласът му трепереше. Много умно! — каза си. — Сякаш наистина ще вземе да ми отговори.

В песента звучаха металически полутонове. След няколко секунди тя секна на средата на фразата и отново се възцари тишина.

Лъчът на фенерчето трепна. Той се прицели с пушката надолу в тунела.

— Слава на Господа! — извика гласът на старицата.

— Ела на светлината — каза Роудс. — Нека те видя.

— Ти си много непослушно момче и ще бъдеш нашибан с пръчка.

Мина му през ум, че може наистина да е някоя стара жена, паднала долу и откачила в тъмното.

— Аз съм полковник Мат Роудс от Военновъздушните сини на Съединените щати — каза. — Ти коя си?

Тишината се проточи. Усещаше, че фигурата стои точно отвъд светлината.

— Бог не обича непослушните момчета — отговори гласът на старицата. — Не обича и лъжците. Кой е Приемникът?

Според разказа на Ванс това беше въпросът, който задаваше съществото, наподобяващо Додж Крийч. Сега със сигурност знаеше, че онова там в тъмното не беше никаква откачена старица.

— Какъв Приемник? — попита Роудс.

— ГОСПОД ДЪВЧЕ ЛЪЖЦИТЕ И ПОСЛЕ ГИ ИЗПЛЮВА — изкрещя гласът. — Знаеш какъв Приемник! Кой е той?

— Не знам — отговори и отново започна да отстъпва. Краката му шляпаха в слузта.

— Полковник? — Беше гласът на Ванс, отекващ в тунела зад него. — Добре ли си?

— Добре ли си? — изимитира го ужасният глас отпред. — Къде отиваш, полковник Мат Роудс от Военновъздушните сили на Съединените щати? Обичай ближния си като себе си. Изгаси този горещ дяволски жезъл и нека си направим чаено парти.

Фенерчето — досети се Роудс. — Страхува се от фенерчето.

— Непослушно, непослушно момче! Ще те нашибам хубавичко. — Звучеше като някаква побъркана бабичка на бързи обороти.

Роудс продължи да отстъпва, но вече доста по-бързо. Онова нещо не проговори отново. Всичко, което му се искаше в този момент, беше да се измъкне от този тунел, но не смееше да се обърне и да тича. Фенерчето държеше онова на разстояние, може би нещо, свързано с дължината на вълните на светлината, излъчвана от електрически източник. Ако очите на извънземното не бяха излагани на такава светлина досега, тогава…

Роудс спря. Защо онова не продължаваше да го дразни? Къде, по дяволите, беше то? Погледна през рамо и бързо светна натам. Нямаше нищо. Капка пот се стече в окото му и започна да го смъди.

В следващия миг се чу шум от разпукване на земята. Той се завъртя светкавично и видя две мършави дълги ръце с назъбени като трион нокти да излизат от пода. Онова изпълзяваше нагоре като хлебарка. Бялата коса беше червена от тексаската пръст, шарената рокля висеше на олигавени дрипи, лицето на старата жена бе мазно и лъскаво. Зъби като игли просветнаха като син огън в устата му, щом Роудс насочи фенерчето в мъртвите изцъклени очи.

— Непослушно момче! — изпищя пронизително онова и прикри с едната ръка лицето си, а с другата замахна злобно към Роудс.

Той отстъпи назад и натисна спусъка. Откатът беше толкова силен, че без малко да го събори. Куршумът раздра сивата буза. Роудс стреля отново, но пропусна, а след това съществото се спусна след него, като прикриваше с една ръка очите си и мяташе глава, незнайно дали от гняв или от болка.

Другата ръка стисна лявата му китка. Два метални нокътя се забиха в месото му. Знаеше, че ако изгубеше фенерчето, с него беше свършено. Чу се да пищи. Ръката притежаваше съкрушителна сила и китката му всеки момент щеше да се счупи.

Роудс тикна дулото на пушката в свивката на лакътя на съществото и дръпна спусъка. После още веднъж. И още веднъж — този път успя да издърпа ръката си. От устата на онова се разнесе рев, подобен на свистенето на въздух, който излиза през пукнат паропровод.

Онова рязко се обърна и закрило очи, изприпка с приведен гръб надолу по тунела. Просна се на пода и започна трескаво да копае с ръце и крака, хвърляйки влажна пръст върху Роудс. След пет секунди се беше заровило наполовина в земята.

Роудс не можеше да гледа повече. Нервите му не издържа и той хукна назад.

Ванс беше чул крясъците на някаква старица, изстрелите на пушката, а също и един писък, от който косите му настръхнаха. Сега чуваше, че някой долу тича и стъпките му шляпат в онези лайна в тунела. А ето и задавеното: „Издърпай ме!“

Ванс започна да тегли маркуча, а Роудс се закатери по него, сякаш го гонеха дяволи. Успя да се справи и с последния метър, стисна строшения бетон и се измъкна от дупката на четири крака. Изпусна фенерчето, което беше мушнал под мишница, и то се търкулна на пода.