Стингър - Страница 92

— Откъде разбра? — попита Ванс и подскочи. Онова проклето зелено гущерче отново припкаше наоколо.

— Дофин трябваше да научи езика от самото начало — от азбуката. Другото същество, което Дофин нарича Стингър, използва много по-агресивен процес. — Най-сдържаното изречение на годината, помисли си той. — Смятам, че е убило Додж Крийч или го е затворило някъде, а това, което си видял, е било негова имитация, също както онзи летящ негодник имитираше нашия хеликоптер.

— Имитация? Това мутант ли е или нещо друго?

— Като… точно копие — обясни Роудс. — Андроид, поради липса на по-подходяща дума, защото смятам, че част от онзи странен хеликоптер беше жива. Вероятно онова, което си видял, също е било живо, но в еднаква степен машина и живо същество. Както казах, не знам как работи, но едно нещо е особено интересно — ако Стингър наистина е създал това копие на Додж Крийч, то се е провалил по отношение на зъбите и ноктите.

— О, да, точно така — съгласи се Ванс и си спомни, че беше казал на Роудс за металните игли и сините, назъбени като трион нокти.

— Сигурно има и други, вътрешни различия. Не забравяй, че за него НИЕ сме извънземните. Ако някой ти покаже копие на същество, което не си виждал преди, и ти даде материалите за неговото създаване, съмнявам се дали крайния резултат ще прилича много на оригинала.

— Може и така да е — каза Ванс, — но ми се струва, че това копеле просто е измислило по-добър начин за убиване.

— Да, и това също. — След още едно завъртане на светлинния лъч из дупката вече знаеше какво трябва да се направи. — Ще сляза там долу.

— Ами! Господине, главата ти сигурно е завинтена с ръждиви винтове!

— Това не подлежи на обсъждане. — Роудс огледа мазето с помощта на фенерчето. На една кука в стената висеше навит градински маркуч. — Това ще свърши работа вместо въже. — Лъчът светлина потърси водопроводните тръби. Бяха на близката стена. — Помогни ми да го закрепя около онова там.

Завързаха маркуча със здрав възел и Роудс хвърли свободния край в дупката. Дръпна го няколко пъти, за да се увери, че ще удържи теглото му. После изчака на ръба на дупката докато сърцето му се успокои. Хвърли фенерчето на Ванс.

— Пусни ми това и пушката, когато стигна до дъното.

Разбра, че куражът го напуска. Все още усещаше миризмата от кръвта на Тагарт в ноздрите си и беше целият в кафяви съсиреци и „пикня от скакалец“.

— Аз не бих го направил — мрачно го посъветва Ванс. — Не си струва да те убият.

Роудс изсумтя. Самият той би нарекъл всичко това едно жалко и нещастно приключение, но беше повече от сигурно, че Ванс нямаше да го направи. Тогава не оставаше място за избор и трябваше да тръгне, преди смелостта му да се изпари до капка.

— Хайде сега — каза и увисна с цялата си тежест над дупката. Тръбата изскърца зловещо, но остана закрепена за стената. Роудс се спусна в мрака и след няколко секунди обувките му цопнаха тихо. Беше стигнал дъното. — Окей! — Гласът му отекна два пъти по-силен. — Пусни фенерчето.

Ванс го пусна неохотно. Роудс успя да го хване, въпреки че ръцете му бяха хлъзгави от пот. Бързо направи един кръг със светлината. Около двусантиметров слой бледосива слуз покриваше червената пръст. Беше доста прясна и се стичаше по стените на струйки. Отдясно на Роудс се виждаше тунел, който продължаваше извън обсега на светлината. Устата му пресъхна, като си представи размерите на онова, което беше копало. Тунелът беше почти метър и осемдесет висок и около метър и половина широк.

— Пушката — каза той и след малко я улови.

— Вижда ли се нещо?

— Да. Пред мен има тунел. Влизам в него.

— Боже Господи! — каза Ванс под носа си. Без фенерчето се чувстваше беззащитен като одран броненосец, но очевидно на полковника то беше по-необходимо. — Ако нещо се размърда долу, стреляй и ще те изтегля.

— Разбрано.

Роудс се поколеба, погледна часовника си на светлината. Беше почти осемнайсет минути преди полунощ. Часът на вещиците — помисли си. Направи първата стъпка в тунела, леко приведен. Втората не беше по-лесна, но продължи напред с фенерчето в лявата ръка и опрян в дясното рамо приклад. Пръстът му стоеше на спусъка.

Веднага щом светлината изчезна, Ванс чу шумоленето на гущерчето в ъгъла и без малко да се подмокри.

Бавно, стъпка по стъпка полковникът се придвижи извън обсега на къщата. Около три метра навътре в тунела се спря да разгледа веществото по стените, пода и тавана на тунела. Предпазливо го докосна и дръпна рязко ръката си — беше мазно и топло като пресен сопол. Нещо като естествена смазка, реши той. Може би извънземен еквивалент на слюнка или лиги. Би било добре да вземе проба, но не можеше да издържи да носи нещо такова със себе си. Както и да е, имаше достатъчно от тази гадост, полепнала по обувките му. Продължи напред. Тунелът правеше широк завой надясно. Стените капеха бавно, пръстта беше кървавочервена. Имаше странното чувство, че влиза все по-навътре в някаква ноздра и всеки момент очакваше да види влажни косми и кръвоносни съдове.

Тунелът продължаваше направо още седем-осем метра, но след това извиваше наляво. Дали Стингър не е някаква полумашина, полухибрид като водното конче? — питаше се Роудс. — Или пък е термин на Дофин, обозначаващ не едно, а някаква група същества?

Спря. Ослуша се. От тавана се проточи слуз и капна на рамото му.

Чу се далечен тътен и по пода на тунела премина лека вибрация. Спря за няколко секунди, после се повтори — грохот от подземна железница, някъде отвъд стените. Или пък от подземен булдозер — мрачно си помисли той. Стомахът му започна да се свива от страх. Шумът, изглежда, идваше някъде отляво. Може да беше шум от нещо огромно, което копае или се движи през вече прокопания тунел. Накъде се бе отправило и защо? Ако Стингър копаеше такива тунели под целия град, то или си изразходваше енергията, или се готвеше за решително нападение. Нямаше как да разбере какви бяха намеренията и способностите му, докато Дофин не обяснеше защо я преследва. И преди всичко, първо трябваше да бъде открита — надяваше се от него, а не от Стингър.