Стингър - Страница 72

Лапрадо кимна.

— Знаеш къде да ме намериш — каза той и напусна, придружен от Ортега и Мендоза.

— Рядко се срещат хора с такива здрави нерви — измърмори Ванс.

Ърли се изправи. Нямаше повече време за губене.

— Приятели, всичко това беше много поучително, но трябва да се върна обратно в клиниката. — Осем от момчетата, участвали в битката между бандите, включително Коди Локет и Рей Хамънд, бяха откарани в клиниката на Пъкъл за шевове и превръзки, но там първо се погрижиха за тежко ранените работници на Кейд. Всъщност само седем от общо четирийсет и шестимата бяха дошли, олюлявайки се, обгорени и кървящи, през смачканата ограда. Персоналът на Ърли, който включваше три медицински сестри и шестима доброволци, лекуваше шокираните и нарязани пациенти на светлината от лампите за аварийно осветление. — Доктор Джеси, със сигурност бих могъл да ви използвам. Има един приятел с наранен от метален предмет гръбнак и друг, който скоро ще трябва да се раздели със смачканата си ръка. Том, ако можеш да държиш фенерче, без да ти трепери ръката, и нямаш нищо против гледката на малко кръв, бих взел и теб. — Мина му през ум, че и за Ной Туайли щеше да се отвори доста работа, и то много скоро — след като пожарникарите извадеха останалите трупове.

— Ще се справя — каза Том. — Полковник, ще ни известите ли, щом я намерите?

— Веднага. Още сега отивам да се срещна с Гъни.

Последваха Ърли и излязоха на осветената във виолетово улица. Роудс тръгна към Престън парк, Том и Джеси към сивика, а Ърли пъргаво скочи в откритата си кола. Тя изфуча напред с рев и се размина на косъм с огромен като боен кораб жълт кадилак, който спря пред канцеларията на шерифа. От него излезе Селесте Престън в аленочервен анцуг и като застана с ръце на хълбоците, загледа се в огромната пирамида отвъд реката. После вдигна лице нагоре и сините й очи изпитателно разгледаха решетката. Вече беше видяла хеликоптера в Престън парк. Сигурно бе един от трите, които тази сутрин бяха застрашили красотата й, прекъсвайки съня й, мислеше си тя и отново я обзе гняв. Но макар и основателен, той скоро утихна. Каквото и да беше онова огромно нещо в гробището за коли на Кейд, както и това — тъмновиолетовото, което покриваше небето, и двете печелеха предимство пред тревогата за нарушения й сън.

Кметът Брет и Хейл Дженингс изскочиха от канцеларията на Ванс и тръгнаха по улица „Аурора“, където живееше собственикът на бакалията. Брет почти се блъсна в Селесте и се уплаши до смърт.

— Ъ-ъъ… госпожо Престън! Какво мога да направя за…

— Здрасти, пасторе! — прекъсна го тя и после втренчи студения си поглед в него. — Брет, надявам се, че можеш да ми кажеш какво е онова нещо ей там и защо небето цялото е осветено, а токът и телефонът ми прекъснаха!

— Да, мадам. — Брет преглътна бързо и лицето му се ороси от пот. — Ами… разбирате ли… полковникът каза, че е космически кораб и от него излиза силово поле, което е спряло електричеството и… — Нямаше как да й обясни всичко, а Селесте го наблюдаваше като ястреб, надвесен над мишка.

— Госпожо Престън, мисля, че ще е най-добре да попитате шерифа Ванс — посъветва я Дженингс. — Той ще ви разкаже всичко.

— О, нямам търпение — каза тя и докато двамата мъже отиваха към синия форд на пастора, тя изпъна рамене, вирна брадичка и така се втурна вътре, че почти откачи вратата от пантите. Изненада Ванс с ръка в машината за кола, от която се мъчеше да извади една кутия.

— Имам няколко въпроса, които се нуждаят от отговор — каза тя и затръшна вратата.

Ванс почти не реагира на влизането й. Нервната му система беше поела максималната си доза шокове. Продължи да се занимава с кутията, която запазваше приятната си хладина в ръката му. Още едно извъртане и готово.

— Седнете — предложи й той.

— Ще стоя права.

— Както искате. — По дяволите, защо не ще да излезе? Правеше го винаги и кутиите изскачаха без никакъв проблем. Изглежда, беше се закачила на нещо.

— О, за бога! — Селесте тръгна наперено към него, бутна го доста грубо настрана, мушна ръка в отвора и стисна кутията. Извъртя остро китката си наляво и издърпа кутията. — Ето, взимай това проклето нещо.

Изведнъж му се отщя. Ръката й беше слаба като кука, затова беше успяла.

— Не, вземете я вие.

Тя обикновено пиеше диетична кола, но беше толкова горещо и задушно, че не биваше да бъде придирчива. Отвори я и отпи няколко хладни глътки.

— Благодаря. Гърлото ми беше пресъхнало.

— Да, знам какво имате предвид. И чешмата не работи.

Той кимна към нея и точно тогава долови странен мирис — на канела или някаква друга уханна подправка. Само след миг осъзна, че сигурно идваше от Селесте Престън, може би от сапуна или шампоана й. После мирисът изчезна и той от ново усети своята пот. Да беше си сложил малко повече от дезодоранта си „Брут“! И без това не ухаеше особено продължително.

— Имаш кръв на лицето си.

— А? Ъ-хъ, сигурно. Поряза ме стъкло. — Той вдигна рамене. — Няма значение. — Носът му душеше да открие още някой полъх на канела.

Мъжка му работа, мислеше си Селесте, докато допиваше колата. Проклетите глупаци се порязват и кървят като заклани прасета и после се преструват, че дори не забелязват това. И Уинт беше същият. Веднъж си беше порязал ръката на бодлива тел и се държеше, сякаш му с влязла треска в пръста. Правеше се на много смел. Може би нямаше никаква разлика между Уинт и Ванс, при положение че се изрежеха двайсетината кила сланина от втория.

Тръсна глава и събра мислите си. Сигурно й въздействаше топлината. А може би беше от дима във въздуха. Никога не беше изпитвала и капка съжаление към Ед Ванс и никак не желаеше тепърва да започва да го прави. Хвърли кутията в кошчето и каза рязко: