Стингър - Страница 69

— Прилича на мрежа против буболечки. — Коди чу думите на Танка, а после видя как реактивният самолет се издига под голям ъгъл право нагоре, с намерението да прониже виолетовата мрежа.

Носът на Фантома докосна решетката и се нагъна навътре. Самолетът избухна и се превърна в оранжево кълбо. Роудс извика: „Не!“ Разхвърчаха се парчета от самолета и всяко от тях, което се докоснеше до решетката, избухваше в пламъци. Горящите отломъци се завихряха и падаха надолу, в пустинята, на около четиристотин метра южно от Бордъртаун.

Решетката продължаваше да расте и да обгръща небето с бледа виолетова светлина.

В радиус от около десетина километра от Пъкъл и Бордъртаун решетката се изви надолу и се спусна към земята. Проряза телефонните и електрическите кабели, които вървяха успоредно на шосе №67. Един шофьор на камион не успя да реагира навреме и да удари спирачки. Заби се в решетката със стотина километра в час и камионът се нагъна като акордеон, гумите се спукаха, а двигателят проби купето и излезе отзад. Камионът отскочи от решетката, сякаш се беше блъснал в каменна стена, и избухна. Някакъв заек от другата страна на решетката се паникьоса и реши да мине през нея, за да се скрие в дупката си, но се изпържи с цвърчене, преди мозъкът му да успее да регистрира болка.

Отделните линии, които образуваха мрежата, потънаха в земята, и то доста надълбоко, и прорязаха водопровода, който пълзеше на юг. Чу се подземният рев на парата.

Светлините по улица „Селесте“ угаснаха изведнъж, без никакво потрепване. Къщите потънаха в тъмнина. Телевизорите замлъкнаха, електрическите часовници спряха да тиктакат. Хладилните помпи в Ледената къща изстенаха и спряха. Жълтите предупредителни светофари изгаснаха, както и трите все още здрави глобуса на моста на Змийска река.

Джеси го чу, а също и Том, Роудс и Ванс, Коди и Рик — воя на огромната всекидневна мрежа от съоръжения, които поддържаха живота в Пъкъл и Бордъртаун и които сега изведнъж замлъкваха. Всичко — от климатичната инсталация в стаята за балсамиране в параклиса до електронните ключалки в банката, — всичко изживяваше последните си секунди.

И после настъпи тишина.

Пъкъл и Бордъртаун лежаха под виолетовата светлина на небесната решетка. Чуваше се само пращенето на пожара.

Устата на Роудс беше пресъхнала. На изток лумна нов огън от вътрешната страна на решетката — вероятно втори реактивен самолет се беше опитал да избяга и беше експлодирал. Роудс разбра, че пред себе си вижда едно силово поле, чийто генератор беше вътре в пирамидата.

— О, божичко… — стенеше Додж Крийч.

Звук от лопати накара Роудс да се обърне на югозапад. От там се задаваше военен хеликоптер, който летеше на около двайсет метра над земята. Той заобиколи отдалеч черната пирамида, бавно направи кръг над Пъкъл и кацна отново в Престън парк. Полковникът изтича натам и видя Гънистън да излиза приведен. Джим Тагарт, длъгнестият червенокос пилот, загаси двигателя и перките спряха с вой.

— Видяхме пожара — каза Гънистън, когато Роудс стигна до него. — Както си летяхме и небето изведнъж се освети от това… каквото и да е то. Какво стана със светлините?

— Токът спря. Това е силово поле, Гъни. Току-що видях как два Фантома се превърнаха на пепел, щом се докоснаха до него. Проклетото нещо сигурно обхваща безкрайна площ.

Гънистън гледаше втренчено пирамидата. Страните му горяха от вълнение, както и от червените отблясъци от пожара в автомобилното гробище.

— Още едно извънземно летателно тяло — каза той.

— Точно така. Другите хеликоптери тръгнаха ли?

— Не, сър. Ние единствени се издигнахме. Сандърс и О’Банън са все още на мястото на произшествието.

— Бих казал, че току-що то стана от първостепенна важност за нас, нали? Последвай ме. — Той тръгна към шериф Ванс, следван от Гънистън. — Трябва да поговорим. — Очите на Ванс все още молеха за обяснение, което и без това не би разбрал. — Изпратете някого да намери кмета. По-добре съберете и църковните си пастори, както и всеки, който може да помогне за овладяване на тълпата. Ще се срещнем в канцеларията ви след петнайсет минути. Ще ни бъдат нужни прожектори, свещи, всичко, което можете да намерите.

— Петнайсет минути — повтори Ванс, после кимна мълчаливо. — Да, добре. — Загледа се нагоре към решетката и адамовата му ябълка подскочи, като преглътна. — Хванати сме… в клетка, нали? Видях как избухна самолетът. Тази проклета клетка стига чак до хори…

— Чуйте ме внимателно — каза тихо и сдържано Роудс, приближил лице до това на шерифа. Усети киселата миризма на потта му. — Очаквам от вас да бъдете разумен и да вземате правилни решения. След мен и капитан Гънистън, вие сте най-отговорният човек тук. Разбирате ли това?

Очите на Ванс щяха да изхвръкнат от орбитите си. Никога, и в най-страшните си кошмари, не беше мислил, че ще си наложи да овладява кризисно положение в Пъкъл. Най-тревожния проблем, с който се беше сблъсквал, беше да възпира ренегатите и кроталите да не се избият. А сега, само за някакви секунди, целият му живот се промени.

— Д-д-да, сър — отвърна той.

— Вървете! — заповяда Роудс и Ванс бързо се отдалечи.

Сега да подбере Том и Джеси и да ги заведе на срещата. Трябва да провери телефоните, макар че вече предполагаше, че са замлъкнали, благодарение на същата онази сила, която беше прекъснала захранването с ток. Можеше да опита радиото на шерифа, което се захранваше от акумулатор. Имаше шанс да се свърже с базата в Уеб, но все пак нямаше точна представа какви могат да бъдат ограниченията на полето и дали имаше такива. „Хванати в клетка“ — беше казал Ванс.