Стингър - Страница 68

Коди все още стискаше гаечния ключ. Не отместваше очи от Рик Джурадо.

— Какво ще правим, Коди? — попита Танка. — Какъв е резултатът, човече?

— Равен — отвърна Коди. — Да го оставим така. — И понеже захвърли напосоки гаечния ключ, изби още малко от потрошената витрина на Игралната зала.

Рик кимна и отвърна глава. Битката приключи окончателно.

— Рентгена — спомни си Коди.

Тръгна към Игралната зала. Видя потрошената си хонда, която все пак имаше шансове да оцелее, и влезе в развалините. Рей Хамънд седеше, опрял гръб на стената. Устните му представляваха моравочервена пихтиеста маса. Цялата му риза беше изпоцапана с кръв.

— Ще издържиш ли? — попита го Коди.

— Може би — едва продума Рей. Беше си прехапал езика по време на боя и сега го усещаше подут като диня. — Какво гори?

— Проклет да съм, ако знам. Нещо падна точно в двора на Мак Кейд. Хайде, опитай да се изправиш. — По-малкото момче пое подадената му ръка. Коди го повдигна, но краката на Рей веднага се огънаха. — Само не повръщай, защото трябва сам да си пера дрехите.

Почти бяха успели, когато Джеси видя сина си и издаде нещо, подобно на писък. Зад нея Том преглътна шумно буцата, заседнала на гърлото му. Полковник Роудс си пробиваше път сред зяпачите, с поглед, вперен в черната пирамида, а съществото с лицето на Стиви стоеше близо до черния сивик, с който бяха пристигнали.

— Рей, о, божичко! — изстена Джеси, щом стигна до него. Не знаеше дали да го прегърне, или да го напердаши, но, изглежда, вече бе изял достатъчно бой, затова го прегърна.

— Оу, мамо — възпротиви се той и се освободи от нея. — Не прави сцени.

Том видя насиненото лице на Коди, огледа и другите ренегати и кротали и веднага му стана ясно какво се бе случило. Гневът му се беше стопил. Сега изпитваше само страхопочитание пред извисяващата се, обгърната в пламъци пирамида и не откъсваше очи от нея.

— Това не може да се изгаси с маркуч, сър! — Беше Додж Крийч, облечен в жълто сако на сини карета, панталони в малко по-различен нюанс на синьото и перленосива риза с отворена яка. Не беше имал време да подбере връзка от огромната си, шокираща окото колекция. Ударната вълна бе връхлетяла къщата му и бе изхвърлила и него, и жена му Джинджър от леглата. Главата му се тресеше, а долната му челюст трепереше. — Ще трябва да стоя на телефона цял месец и да се опитвам да изяснявам тази бъркотия пред централната служба. Том, какво, по дяволите, е това нещо?

— Мисля, че е… космически кораб — отвърна Том и очите на Крийч се разшириха за секунда.

— Прости моята глухота — опита Крийч отново, — но май каза…

— Точно това казах. Космически кораб.

— КАКВО? — Ванс стоеше достатъчно близо, за да чуе. — Том, да не си полудял?

— Попитай полковник Роудс какво е. — Том кимна към офицера от военновъздушните сили. — Той ще ти каже.

Роудс огледа небето и изведнъж видя онова, което търсеше — един реактивен Фантом F-4E от Военновъздушната база в Уеб летеше светкавично от изток на запад над Пъкъл. Светлините на опашката му блещукаха. Роудс го проследи, забеляза, че прави завой, за да мине отново над черната пирамида. Пилотът му в този момент вероятно изпращаше съобщения по радиото за онова, което виждаше, и след малко небето над Пъкъл щеше да гъмжи от реактивни самолети. Погледна назад към Дофин. Тя все още стоеше до колата, а очите й следваха самолета. Може би се питаше дали това нещо би могло да я изведе извън орбитата на планетата. На вид беше само едно малко и уплашено момиченце с кестенява коса, страхливо като малко жребче.

Мина му през ум, че тя току-що се беше научила да ходи. И вероятно все още не знаеше да бяга, иначе щеше вече да е офейкала.

— Знаете ли нещо за това, полковник?

Роудс отклони вниманието си от Дофин. Шерифът и някакъв мъж, облечен в отвратително спортно сако на жълти и сини карета, се бяха приближили до него.

— Какво, по дяволите, е това нещо? — попита Ванс с лице, белязано от струйка кръв. — Откъде дойде?

— Не знам повече от вас самите.

— Но Том Хамънд току-що каза нещо друго, господине — възрази Додж Крийч. — Погледнете тази бъркотия! Половината град е разрушен. И знаете ли кой ще плаща? МОЯТА застрахователна компания! И сега какво ще им кажа?

— Този път със сигурност не е метеор. — Ванс надушваше някаква измама. — Ей, чуйте! Да не е същото нещо като онова, дето падна в пустинята?

— Не, не е. — Роудс беше повече от сигурен в това. Цветът беше различен, а и извънземното летателно тяло, което беше катастрофирало там, беше пет пъти по-малко от това. Видя, че Фантомът се върна за нов кръг ниско над пирамидата. Роудс беше обучен в умението „да прикрива фактите“, както се казваше в наръчника към проекта „Синя книга“, но как би могъл да скрие нещо толкова голямо като това…

Последва нисък отекващ звук, който се извиси над шума от пожара. Приличаше на мощно хрипливо пъшкане.

В следващия миг от върха на пирамидата се изстреля тънък ярковиолетов светлинен лъч и се издигна на повече от шейсет метра нагоре.

— Какво прави то? — изкрещя Ванс и отстъпи една крачка.

Дофин знаеше отговора и стисна юмруци така силно, че ноктите са врязаха в дланите й.

Светлинният лъч започна да се върти като статичен циклон. Пожарникарите избягаха и струите вода секнаха. Отделни снопове светлина се завиваха спираловидно в бързия въртеж на основния лъч и даже започнаха да се преплитат. Виолетови линии тръгнаха в четирите посоки по небето, образувайки решетка над Пъкъл. Те пулсираха с тиха, постоянна сила.