Стингър - Страница 60

— Никой не иска да се бие, човече! — каза Светофара. — Защо не се махате?

Пако се ухили.

— АЗ искам да се бия. — Последваха трясък и нова серия съскащи искри. Хуан беше преобърнал още една машина. Пако се втренчи в Рей. — Казах ти, нали? Казах ти да не ми се пречкаш.

Рей преглътна. Лори Рейни го наблюдаваше, Роби и Майк също, както и всички останали. Знаеше, че ще го набият, това беше безспорно. Но имаше и по-лоши неща, а едно от тях беше раболепието. Усети как по устните му се плъзна лека усмивка и как за миг Пако се смути. Пристъпи напред и го напсува.

Ударът беше така светкавичен, че дори не видя откъде му дойде. Уцели го в челюстта, повдигна го от земята и го запрати в играта Неутрон. Рей се свлече на колене, с увиснали на едното ухо очила, и усети вкус на кръв в устата си. Пако го стисна за ризата и започна да го дърпа и изправя на крака.

Светофара се втурна към вратата, но Хуан Диегас беше по-бърз. Уцели го с ритник в рамото и го накара да извика от болка. Светофара падна и Хуан веднага се нахвърли върху него с юмруци.

Рей видя злобното лице на Пако над себе си. Вдигна юмрук да замахне, но ръката му беше хваната и прикована. Зад Пако Рубен подскачаше и викаше всеки път, щом отскубнеше кабелите на някоя планета.

Юмрукът на Пако се вдигна. Изглеждаше гигантски, с груби кокалчета, нашарени от белези. Рей се замята да се отскубне, но само върховете на маратонките му докосваха земята и нямаше опора. Юмрукът се отдръпна назад, поколеба се за миг и… бам!

С кървяща уста Рей политна назад, подхлъзна се и се озова под една от игралните машини.

20. Гибел

— Жива и здрава — каза Коди и спря мотоциклета до тротоара пред къщата на Рик Джурадо. С разчорлена от вятъра коса Миранда слезе, стискайки куфара си.

— Някой не ти ли е казвал, че караш прекалено бързо?

— Не. — Той се огледа. По улицата не се виждаха кротали, поне до този момент. От гробището за коли на Кейд отекваха удари на чукове.

— Е, тогава аз ти казвам. Можеше да ни убиеш.

— Човек може да умре дори само ако диша тук наоколо. По-добре се прибирай. — И той кимна към къщата. Лампата на верандата беше запалена. Във въздуха се носеше миризма на лук и боб. — Ще почакам, докато влезеш.

— Не е необходимо.

— Нищо не ми струва — каза той, но всъщност вече се беше изпотил под мишниците.

— Благодаря, че ме докара. А също и задето ме спаси от Беззъбия. — Усмихна се едва доловимо и тръгна към къщата.

— Моля. Винаги на твое разположение. — Докато я наблюдаваше как се качва по стълбите и чука на вратата, Коди форсираше мотора. Тя е окей — реши той. Но беше твърде зле, че… е, просто беше кофти.

Вратата се отвори. Коди видя лицето на Рик Джурадо на жълтата светлина.

— Донесох ти подарък, Рики! — извика му и докато Рик се взираше изненадан и объркан, Коди направи обратен завой с хондата и се изстреля като ракета по Втора улица.

— Проклет глупак! — възнегодува Рик на испански и тогава погледна към момичето, което стоеше пред вратата с куфар в ръка.

— Здрасти! — каза тя.

— Здрасти! — отговори той, но чак след секунди я позна и се отпусна. Последната снимка, която му беше изпратила беше отпреди две години, а през това време се бе превърнала от малко момиче в жена. — Миранда!

Куфарът й тупна на дъските на верандата и тя се хвърли към брат си. Той я прегърна силно и я вдигна във въздуха. Чу я да изхлипва, а и неговите очи горяха.

— Миранда! Миранда! Не мога да повярвам! Как стигна дотук? Просто не мога… — Тогава му дойде наум: Коди Локет с неговата сестра. Без малко да я изпусне. Докато й помахаше да стъпи здраво на земята, погледът му беше станал трескав и като на луд. — Какво правиш ти с Локет?

— Нищо. Просто ме докара.

— Пусна ли ти ръка? Кълна се в Бога, че ако те е докоснал…

— Не, не! — Изражението му я плашеше. Това не беше онзи нежен брат, който й пишеше писма с красив и равномерен почерк. — Нищо не е направил. Само ме докара от автобусната спирка.

— Стой далеч от него! Той е боклук! Разбираш ли?

— Не, не разбирам! — Но в следващия миг разбра. Видя гривните с метални кабари по ръцете на Рик — модата, която много момчета от бандите във форт Уърт следваха — и си спомни как бе реагирал Коди, когато беше споменала името на Рик. Лоша работа, помисли си. — Всичко е наред. Добре съм.

Той трепереше от гняв. Как смее това копеле да докосва Миранда! Още една сметка за оправяне. Наложи си да прикрие гнева си и да го спотаи някъде дълбоко в себе си.

— Съжалявам, не исках да се разпалвам. Влизай вътре.

Той вдигна куфара й и я хвана за ръка. Щом влязоха, затвори и залости вратата.

— Заповядай, седни.

Рик започна да се суети и да оправя прашната стая.

— Къде е Палома?

— Спи. — Беше изоставил уличния жаргон. Изчетка с ръка възглавниците и ги пооправи. — Ще ида да я събудя…

— Не, недей още. Трябва първо да поговоря насаме с теб.

Той се намръщи. Това звучеше доста сериозно.

— Какво има?

Миранда прекоси стаята и отиде до полицата с керамични птички на Палома. Взе кардинала и прокара пръсти по главата му.

— Няма да се върна във форт Уърт — най-сетне каза тя. — Никога.

— Джасни му един — весело крещеше Рубен. — Смлати го това малко копеле!

Пако беше хванал Рей за глезените и се опитваше да го издърпа изпод електронната игра, но Рей бе стиснал един от краката на машината и нямаше намерение да го пуска. Очилата му бяха отхвръкнали настрана, а от устата му се стичаше кръв. Съзнанието му все още бе съвсем ясно. Помисли си, че знае какво изпитва раненото животно, нападнато от лешояди.