Стингър - Страница 59

— Ау! — възкликна Рей.

— Човече, погледни я! — прошепна Майк и тайно направи знак към едно слабо русо момиче, което висеше на рамото на момчето пред Воинът. — Това е Лори Рейни. Чувам, че можела да изсмуче дори хрома от някоя броня.

— Готино маце — отбеляза Роби. — Краката й обаче са много кльощави.

— Човече, нямаше да ги смяташ за кльощави, ако обгръщаха твоя задник! По дяволите! — Майк удари с юмрук по машината, защото играта беше свършила и не беше постигнал най-добрия си резултат.

Старият Кенишо — Орловия поглед — видя това и се развика:

— Хей, момче! Не удряй машините! — И като изпусна пара гневът му се уталожи и той отново се зае със списанието си.

Момчетата минаха покрай Лори Рейни, за да я зърнат по-отблизо. Като възнаграждение за усилието успяха да вдъхнат и полъх от парфюма й. Тя се държеше за колана на гаджето си, което, както Майк шепнешком отбеляза, беше сигурен знак, че да легнеш с това момиче беше по-лесно, отколкото да пуснеш фойерверк.

— Какво си се омърлушил? Защо си толкова тих? — Роби му зададе въпроса, когато се отдалечиха към редицата игри с топки.

— Аз? Не съм омърлушен.

— Как да не си! Човече, та устата ти обикновено не стои затворена. Заради случая с вашите ли?

— Не.

— Какво има тогава? — Роби се облегна на една от машините и започна да чисти ноктите си с клечка кибрит.

— Нищо. — Отвътре го напушваше, но знаеше, че не трябва да изплюва камъчето.

Майк го ръгна в ребрата.

— Струва ми се, че криеш нещо.

— Ами, няма нищо, наистина. — Рей мушна ръце в джобовете си и се втренчи в избелелия линолеум. Без малко да се изсмее, като чу онази глупост за F-911. Все още сдържаше усмивката си. — Забравете за това.

— КОЕ да забравим? — попита Роби, възбуден от мисълта, че се пази някаква тайна. — Хайде, Рентген! Нека го чуем!

Толкова близо беше до издайничеството. Само след минутка можеше да стане най-търсеното момче в Пъкъл. Всички най-готини мацета щяха да се тълпят край него, за да чуят тайната. Не, не можеше да го направи. Не беше честно! Въпреки това устата му се отвори, а какво щеше да излезе от нея — и той самият още не знаеше. Започна да обмисля думите в ума си: Да кажем просто, че знам, че това не е било никакъв F-9…

— Гледай тук, гледай тук! Къде ти е гаджето бе, копеле?

Рей познаваше този провлачен мрачен глас. Завъртя се кръгом.

На входната врата стояха трима: Пако Легранде с пластмасова скоба на носа, прикрепена с марли и лепенки към страните и челото му; Рубен Хермоса, потен и ухилен, с кръвясали от марихуаната очи; и Хуан Диегас, още един от здравеняците на кроталите.

Пако пристъпи две крачки напред с леко накуцване. Войнишките му ботуши изчаткаха по пода. Разговорите в Игралната зала секнаха и вниманието на всички се насочи към нашествениците.

— Попитах къде ти е гаджето — повтори Пако, изкривил подутото си лице с червени кръгове под очите в нещо като усмивка. Той изпука кокалчетата на пръстите си. — Не е тук наоколо да те спасява, нали?

— Внимание, земляни! — изгърмя говорителят на Космическия ловец. — Смеете ли да се сражавате срещу Космическия ловец? Готови за действие! Готови за поражение!

— О, божичко! — прошепна Майк Ледбетър и бързо отстъпи назад. Роби се задържа няколко секунди до Рей, преди и той да го изостави на произвола на съдбата.

— По-добре се махай, човече! — Това беше Светофара. — Намираш се на територията на ренегатите.

— Не говоря с теб. Затваряй си плювалника!

Светофара не беше толкова едър, колкото момчетата, които стояха на входа, и отлично знаеше, че няма никакъв шанс срещу тях.

— Не искаме никакви неприят…

— Млъкни! — изрева Хуан Диегас. — Ще ти спукам задника!

Кенишо скочи на крака.

— Ей, чуйте! Няма да позволя да се говори така…

С рязко и яростно движение Пако се обърна и хвана една от машините. Мускулите на ръцете му заиграха и той я катурна на една страна. Задрънчаха звънчета и стъкло, от вътрешностите й започнаха да изскачат искри.

Другите момчета трепереха като електрически жици, разлюлени от силен вятър. Лицето на Кенишо почервеня и като посегна към телефона на стената, той мушна ръка в джоба си да потърси монета.

— Искаш ли да запазиш тази ръка, а, кучи сине? — попита го най-спокойно Пако, без да повишава глас.

Кенишо видя яростта в очите на момчето и го обзе страх, започна да мига с отворена уста, а устните му мърдаха, но не произнасяха никакъв звук. Извади празна ръката си от джоба.

— Muchas gracias — презрително се изсмя Пако. Погледът му се върна на Рей Хамънд. — Днес добре се посмя с мен, нали така?

Рей поклати глава. Очите на Пако бяха зачервени и той разбра, че и тримата кротали сигурно бяха яко надрусани с марихуана, иначе не биха се осмелили да дойдат в Игралната зала.

— Наричаш ме лъжец, така ли, сладурче? — След още две крачки Пако беше достатъчно близо до него, за да го удари.

— Не.

Хуан и Рубен се изсмяха. Рубен скочи, грабна едно папие маше на Сатурн и го изскубна от жиците му. Хуан се хвърли върху машината Аква Марин като побеснял бик и я събори на пода.

— Моля ви… недейте… — молеше се Кенишо, залепен за стената като пеперуда.

— Аз пък казвам, че ме наричаш — продължаваше да се заяжда Пако, — казвам, че те чух да ми се присмиваш днес, а сега пък ме наричаш лъжец.

Ако сърцето му можеше да бие по-силно от това, Рей смяташе, че би минало за жив барабан. Без малко да отстъпи от Пако, но имаше ли смисъл? Нямаше къде да избяга. Трябваше да остане и да се оправя някак с положението, с надеждата, че някои ренегати ще се появят на вратата, и то много скоро.