Стингър - Страница 53

— Мисля, че имаме да говорим за доста неща — каза той. Гласът му все още трепереше. — Предполагам, че едва ли искаш да научиш много за нас, искам да кажа — за нашата цивилизация. Но, разбира се, ние бихме искали да научим всичко за твоята. След няколко часа ще предприемем пътуване. Ще те отведем…

Дофин се обърна. Усмивката беше изчезнала. Лицето й отново беше сериозно.

— Же-лая вашата по-мощ. Же-лая да на-пусна тази пла-не-та възмож-но по-ско-ро. Ще се нуж-дая от… — Тя внимателно обмисли избора си на думи. — … пре-воз-но сред-ство, кое-то може да на-пус-не тази пла-нета. Да бъде уре-де-но, може ли?

— Превозно средство? Искаш да кажеш… космически кораб?

— Ау! — въздъхна Рей, застанал на вратата.

— Кос-ми-чески ко-раб? — Терминът беше непознат и не присъстваше в нейната памет. — Пре-воз-но сред-ство, кое-то може да на-пус-не…

— Да, знам какво искаш да кажеш. Междузвезден летателен апарат като този, на който пристигна. — Нещо го накара да я попита: — Как излезе от него преди катастрофата?

— Аз… — Отново последва пауза за обмисляне на думата. — Аз се из-хвърлих.

— В черната сфера?

— Моята кап-сула — обясни тя с нотка на примиренческо нетърпение. — Мога ли да очак-вам да на-пусна? Кога?

О, страхотно! — мислеше си Роудс. Виждаше накъде отива разговорът.

— Съжалявам, но не е възможно да напуснеш… искам да кажа, да си тръгнеш.

Тя не отговори. Само гледаше с празен поглед през него.

— Нямаме междузвездни летателни апарати. Нито тук, нито другаде на планетата. Най-близкото по същността си устройство, което имаме, се нарича космическа совалка, но тя само обикаля в орбитата на планетата, преди да се наложи да се върне.

— Же-лая да на-пусна — повтори тя.

— Няма начин. Не притежаваме технологията за такъв вид превозно средство.

Тя премига объркано.

— Няма… начин?

— Никакъв. Съжалявам.

Изражението й моментално се промени — лицето се изкриви от болка и отчаяние.

— Не мога да остана! Не мога да остана! — с категоричен тон заяви тя. — Не мога да остана! — После започна да обикаля неспокойно стаята с разширени от ужас очи, като поспираше колебливо. — Не мога! Не мога! Не мога!

— Ще се погрижим за теб. Ще те накараме да се чувстваш удобно. Моля те, няма причина да…

— Не мога! Не мога! Не мога! — повтори тя, като клатеше глава напред-назад. Ръцете й висяха отстрани до тялото и потръпваха.

— Моля те, чуй ме… ще намерим място, където да живееш. Ще… — Роудс докосна рамото й и видя как главата й се извърна рязко към него, а очите й светнаха като лазери. Успя само да си помисли: „О, по дяволите…“

После нещо го блъсна и той се плъзна на пети назад по линолеума. Някакъв заряд премина като пулс през ръката му, после обгори нервите му и накара мускулите му да танцуват. Мозъкът му бучеше, клетките му се нагряваха и накрая стана свидетел на избухването на нова звезда зад очните си ябълки. Строполи се назад върху кухненската маса, при което пръсна навсякъде плодовете от фруктиерата. Масата се счупи под тежестта му. Клепачите му трепкаха. Следващият съзнателно възприет от него образ беше на Том Хамънд, наведен над него.

— Тя направо го срази! — развълнувано говореше Рей. — Само я докосна и прелетя през стаята! Мъртъв ли е?

— Не, идва в съзнание. — Том вдигна поглед към Джеси, която стоеше и наблюдаваше съществото. Дофин беше застанала насред стаята с полуотворена уста и изцъклени очи, сякаш животът й беше секнал.

— Блъсна го направо по задник — бърбореше Рей. — Помете го като фурия.

Струйка урина тръгна по краката на Стиви и направи локва на линолеума.

— Какво си ти? — изкрещя Джеси на съществото, но то остана неподвижно и безчувствено.

— Гъни, искам да отидеш до мястото на катастрофата — каза Роудс, като се опитваше да седне. Лицето му беше изгубило цвета си, а от долната му устна се стичаше слюнка. Том видя, че очите му бяха кръвясали. — И аз самият имам две дъщери. Интервю от мястото на събитието, както, предполагам, ще го наречете. Избра я? Как? — Мозъкът му прехвърляше пистите с бясна скорост. — Искам да ви приветствам с добре дошли на планетата Земя. Ние нямаме нужда от очи… ъх? — Той се отърси като мокро куче, но мускулите му продължаваха да се свиват и гърчат като червеи. Едва успя да овладее силния пристъп на гадене. — Какво е това? Какво стана? — Имаше главоболие, от което черепът му всеки момент щеше да се пръсне, а краката му трепереха и не му се подчиняваха.

Джеси видя, че Дофин се връщаше оттам, където се бе пренесла през последните минути. Лицето й се оживи и придоби изражение на искрена загриженост.

— Аз нара-них. Аз нара-них. — Думите бяха казани с такова терзание, че ако беше човешко същество, сигурно би ги придружила с кършене на ръце. — Все още прия-тели? Да?

— Да — каза Роудс с изкривена усмивка на изпотеното си и леко подуто лице. — Все още сме приятели.

Успя да коленичи и това бе всичко, за което му стигнаха силите. Том му помогна да се изправи.

— Не мога да остана — каза Дофин. — Тряб-ва да напус-на тази пла-нета. Трябва пре-воз-но сред-ство. Не же-лая да по-след-ва бол-ка.

— Да последва болка? — Джеси се беше овладяла вече. За добро или за зло, трябваше да се довери на това същество. Да последва откъде? От теб?

— Не. От… — Тя поклати глава, неспособна да открие точните думи. — Ако аз не мога да напус-на, ще има голя-ма болка.

— Как? Кой ще пострада?

— Том. Рей. Роудс. Джеси. Стиви. Всички тук. — Разпери ръце и направи жест, с който искаше да обхване целия град. — И Дофин също.