Стингър - Страница 52

К оглавлению

Дофин се изправи тромаво. Сложи ръка на гърдите си.

— Тук. — Докосна и главата си. — Още някъде.

Пръстите й затрептяха и тя направи някакъв знак към далечината.

Всички мълчаха. Джеси пристъпи крачка напред. Лицето на малкото й момиченце я наблюдаваше с блеснали очи.

— Къде? Моля те… трябва да знам.

— Не е далеч. Без-опас-но място. Вярваш ли ми?

— Как… бих могла?

— Не съм тук, за да при-чиня зло. — Гласът беше на Стиви, но същевременно беше ефирен като шепот, неосезаем като студен вятър, преминаващ през тръстиките. — Из-брах нея, но… не за лошо.

— Избра нея? — попита Роудс. — Как?

— Изви-ках я. И тя отвър-на.

— Какво имаш предвид с „извиках“?

По лицето й премина нещо като разочарование.

— Аз… — изминаха няколко секунди, докато намери подходящата дума. — Аз пе-ях.

Роудс чувстваше, че всеки момент може да се изпусне в гащите. Едно извънземно в тялото на малко момиченце стоеше пред него и двамата водеха разговор. Боже мой! — мислеше си той. — Какви ли тайни знае!

— Аз съм полковник Мат Роудс от американските Военновъздушни сили. — Усети, че гласът му трепери. — Искам да ви приветствам с добре дошли на планетата Земя. — Вътрешно сърцето му се сви — беше дяволски сантиментално, но изглеждаше като най-подходящо за случая.

— Пла-нета Земя — внимателно повтори тя и премигна. — Форми на жи-вот с нисш ра-зум, про-сте-те опре-де-ле-ние-то — Махна с ръка към телевизионния екран, където някакъв бейзболен мениджър бе заврял лицето си в това на съдията и го обиждаше цветисто. — Въп-рос: Защо тези съще-ства са тол-кова мал-ки?

Том разбра какво имаше предвид.

— Това са само картинки. По телевизията. Те идват по въздух. И отдалече.

— От дру-ги све-тове?

— Не. От този. Но от други места.

Очите й сякаш го пронизваха.

— Картин-ките не са ли ис-тински?

— Някои са — каза Роудс, — като тази игра на бейзбол. Други са просто… актьорска игра. Знаеш ли какво означава това?

Тя се замисли.

— Пре-струване. Не-искрена игра.

— Правилно. — Като всички останали, и Роудс бе прозрял колко странно сигурно изглеждаше всичко на Дофин. Телевизията, която хората приемаха като даденост, изискваше обяснение, но покрай него щеше да се наложи да разясни какво е електричество, сателитни трансмисии, телевизионно студио, обзорно информационно предаване, спорт, актьори. Темата можеше да отнеме дни и да не изчерпи всички въпроси.

— Вие нямате ли телевизия? — попита Рей. — Или нещо подобно?

— Не. — Дофин го гледа в продължение на няколко секунди, после се обърна към Том и очерта кръгове пред очите си. — Какви са тези неща? Ин-стру-менти?

— Очила. — Том ги свали и почука по стъклата. — Помагат на човек да вижда.

— Да вижда. Очила. Да. — Тя кимна, явно свързала отделните представи в едно. — Някои тук не виждат ли? — И махна към Роудс и Джеси.

— Ние нямаме нужда от очила. — Роудс отново осъзна, че представата за очила също беше доста измамна и можеше да повлече след себе си разяснения за увеличителните свойства на лещите, тяхната обработка, оптометрията и визуалното усещане — което означаваше още един целодневен разговор. — Някои хора могат да виждат и без тях.

Тя се намръщи и лицето й доби изражението на обидена стара дама. Разбираше само от абсолютни категории, а тук май нямаше такива. Нещо хем беше, хем не беше.

— Това е свят на из-мамни игри — заключи Дофин и вниманието й отново се насочи към телевизора. — Бейз-болна игра — каза тя, търсейки определението в мозъка си. — Иг-рае се с бухалка и топка от два от-бора на поле с че-тири бази, наре-дени под фор-мата на ромб.

— Хей! — възкликна Рей. — Сигурно имат бейзбол в космоса.

— Просто повтаря дефиницията от речника — каза му Роудс. — Паметта й прилича на сюнгер.

Дофин наблюдаваше играта и не можеше да разбере целта й. Струваше й се като състезание, използващо ъгли и скорости на основание физиката на планетата. Повдигна нагоре дясната си ръка, по подобие на питчера, и усети странното подръпване и тежестта на чуждоземното анатомическо устройство и реши, че това, което изглеждаше само едно просто движение, всъщност беше много по-сложно, отколкото й се струваше на пръв поглед. Но очевидните математически принципи на играта я заинтригуваха. Реши, че си струва да й отдели известно внимание по-късно.

Започна да обикаля стаята, като докосваше от време на време стените или предметите, сякаш да се увери, че са истински, а не елементи от някаква „измамна игра“.

Нервите на Джеси все още бяха опънати като струни, които можеха да се скъсат всеки момент. Наблюдаваше как едно същество с тялото, косата и лицето на Стиви се разхожда из кабинета като на неделно посещение в музей и чувстваше как мозъкът й трескаво гори.

— Как да разбера, че дъщеря ми е в безопасност? Кажи ми!

Дофин докосна една семейна снимка в рамка, която стоеше на етажерката.

— За-щото аз пред-пазвам.

— Предпазваш я? Но как?

— Аз пред-пазвам — повтори Дофин. — Това е всичко за каз-ване.

Вниманието й не се задържа задълго върху телевизора. Тя напусна кабинета и отиде в кухнята.

Роудс я последва, но Джеси беше на предела на силите си. Тя се отпусна в един стол, изтощена от умственото напрежение. Опитваше се да сдържи сълзите си, които отново напираха в очите й. Том стоеше до нея и разтриваше раменете й. Същевременно полагаше усилие да събере мислите си. Рей обаче побърза да последва полковника и Дофин.

Съществото стоеше и наблюдаваше как очичките от циферблата на котката-часовник тиктакаха наляво-надясно. Роудс видя, че то се усмихна, а после издаде някакъв звук, напомнящ висок и ясен звън на часовник. Вероятно смях.