Стингър - Страница 45

— Психологията му — довърши вместо него Том и сложи с треперещи пръсти очилата си. Умът му отново щракаше по старому, макар всичко все още да му се струваше мъгляво като в сън.

— Правилно. И това също. Досега тя — искам да кажа ТО — не се държи заплашително, но човек никога не знае какво може да го предизвика.

— Много подло, човече! — каза Рей. — Сестра ми извънземна — как не!

— Рей! — скастри го Джеси и усмивката на момчето помръкна. — Полковник Роудс, няма да ви позволим да вземете Стиви. — Гласът й трепна. — Тя все още е наша дъщеря.

— Все още ИЗГЛЕЖДА като вашата дъщеря.

— Така да бъде! Но каквото и да е това в нея, то може и да се махне. Щом тялото й е добре, тогава и разумът й би могъл да се върне…

— Полковник! — Гънистън се появи на вратата между всекидневната и кабинета. Луничавото му лице беше пребледняло още повече и той изглеждаше точно такъв, какъвто си беше всъщност — едно изплашено двайсет и три годишно хлапе в авиаторска униформа. — Тя е на последния том.

— Ще говорим за това по-късно — каза Роудс на Джеси и се изправи. Изтича в кабинета, следван от Рей. Том прегърна Джеси и двамата също се отправиха натам.

Щом прекрачи прага, Том спря като закован. Рей стоеше втренчен, с отворена уста.

Томовете на тяхната енциклопедия бяха разхвърляни навсякъде из стаята. Речниците на Уебстър и Роже, Световният атлас и други подобни справочници лежаха на пода, а сред цялата тая бъркотия Стиви седеше и държеше в ръце последния том от енциклопедия „Британика“. Беше приклекнала, по-точно кацнала като птица. Докато Том я наблюдаваше, дъщеря му отвори книгата и започна да прелиства страниците, като за всяка отделяше около две секунди.

— Вече е прегледала Уебстър и Роже — каза Роудс. Независимо дали щеше да я нарече извънземно или същество, припомни си той, тя изглеждаше като момиченце в сини джинси и тениска и тези студени названия не й подхождаха. Очите й вече не бяха безжизнени. Те блестяха и гледаха страниците напрегнато и с всепоглъщаща съсредоточеност. — Нужни й бяха около трийсет минути, за да разгадае нашата азбука. След това дойде ред на библиотеката ви.

— Боже мой… тази сутрин тя едва можеше да чете — каза Том — Искам да кажа… тя дори не ходи на училище.

— Това е било тази сутрин. Мисля, че вече е почти готова за колежа.

Прелистването на страниците продължаваше. Чу се специфичен звук и Том видя как килимът под дъщеря му подгизна.

— Очевидно тялото продължава да функционира нормално — отбеляза Роудс. — Така знаем, че поне една част от човешкия мозък работи, макар и несъзнателно.

Джеси увисна на ръката на мъжа си и здраво го стисна. Беше го видяла как се поколеба и се уплаши да не би да замахне към лицето на полковника. Стиви все още беше изцяло погълната от книгата и прелистването на страниците ставаше все по-бързо, докато накрая се превърна в еднообразен шум.

— Тя препуска с бясна скорост. Вижте я само! — Рей пристъпи напред, но полковникът го хвана за ризата и му попречи да се приближи повече. — Хей, Стиви! Това съм аз, Рей!

Детето вдигна глава. Завъртя я към него. Във втренчения пронизващ поглед се четеше любопитство.

— Рей! — повтори той и се тупна в гърдите.

Тя изпъна шия и премигна. После гласът каза „Рей“ и тя също се тупна в гърдите, след което се върна към четенето.

— Е — отчете Роудс, — може би все още не е готова за колеж, но продължава да се учи.

Том погледна разпилените наоколо книги.

— Ако… тя наистина не е вече Стиви… ако е нещо различно, тогава как е разбрала за книгите?

Джеси отвърна:

— Намерила ги е и сигурно е предположила какво представляват. След като свърши с азбуката, се разходи из къщата, оглеждайки някои неща. Една лампа, изглежда, наистина я очарова. Както и едно огледало — непрекъснато се опитваше да бръкне в него. — Тя се вслуша в гласа си и разбра колко безстрастно звучеше, също като на Роудс. — Това е НАШАТА ДЪЩЕРЯ. Така е.

Но докато наблюдаваше прелистването на страниците, тя разбираше, че където и да беше Стиви — Кое всъщност олицетворяваше Стиви? Нейният разум? Нейната душа?, — тя в никакъв случай не беше в тялото, което поглъщаше информация, клекнало над локва урина.

Стигна до последната страница. Затвори внимателно книгата и я остави внимателно, сякаш почтително настрани. Том вече наистина знаеше, че това не беше Стиви; тяхната дъщеря просто захвърляше нещата, вместо внимателно да ги оставя.

Съществото се изправи с плавни и контролирани движения. Вече се чувстваше стабилно на краката си. Изглежда, беше привикнало със земното притегляне. Обърна се към петимата, които го гледаха втренчено, и внимателно започна да изучава лицата им. Вдигна ръце и ги заразглежда, сравнявайки ги с тези на другите. Особено го заинтригуваха очилата на Том и Рей, затова докосна лицето си, сякаш очакваше и на него да има такива.

— В главата си вече има азбуката, два големи речника, един световен атлас и няколко енциклопедии — тихо каза Роудс. — Мисля, че се опитва да научи за нас колкото е възможно повече. — Съществото наблюдаваше движенията на устните му и докосна своите. — Мисля, че е излишно да чакаме по-удачен момент, а?

Той направи крачка към нея и спря на достатъчно разстояние, за да не я изплаши.

— Името ти? — попита той, като се стараеше да артикулира възможно най-отчетливо. Сърцето му пърхаше като птица в клетка. — Как ти е името?

— Името ти — отвърна тя. — Как ти е името?

— ТВОЕТО име. — Той посочи към нея. — Кажи ни твоето.