Стингър - Страница 4

Четвърта улица водеше на запад към автомобилното гробище на Мак Кейд — два акра лабиринт от каросерии на коли, купчини от части и гуми, разположени в кръг около работилниците и бетонните ремонтни канали. Всичко това беше заградено с почти триметрова ограда от ламаринени листове, над която стърчеше още половин метър нагъната като хармоника бодлива тел. През прозорците на работилницата Коди виждаше проблясванията на искрите при заваряване. Чуваше и свистенето на пневматичния ключ за гайки. В двора бяха паркирани три тракторни влекача, които чакаха да бъдат натоварени. В работилницата на Кейд се работеше без прекъсване през цялото денонощие, от което бе напечелил за огромната модернистична къща с плувен басейн и тенискорт, разположена на около две мили на юг от Бордъртаун, много близко до границата с Мексико. Кейд беше предложил на Коди да го вземе в автоработилницата, но Коди знаеше с какво се занимава Кейд и отказа. Още не беше готов за такъв вид работа.

Той се обърна на запад и сянката му се просна пред него. Проследи с поглед тъмната линия на Коубър Роуд. На около три мили оттук се намираше огромният червен кратер на Престънската медодобивна компания, заобиколен със сиво по ръба като стара язва. Около кратера се виждаха празните помещения на администрацията, складовите навеси, покритата с алуминий сграда на рафинерията и много изоставени машини. Коди ги сравни със скелети на динозаври, чиято кожа е била разтопена от палещото слънце на пустинята. Следвайки електрическите стълбове на запад, шосето продължаваше покрай кратера в посока към Престънското ранчо.

Коди отново погледна към тихото градче — население от хиляда и деветстотин човека, което бързо намаляваше — и си представи как тиктакат будилниците в къщите. Слънчевата светлина полека надничаше зад завеси и щори и озаряваше стените им със своя огън. Съвсем скоро тези будилници щяха да зазвънят и да шокират спящите с появата на още един ден. Тези, които имаха работа, щяха да се облекат и да излязат от къщите си, тичайки пред електрическия остен на времето към своите служби или магазини в Пъкъл, или нагоре, на север — във форт Стоктън и Пекос. А в края на деня, мислеше си Коди, те всички щяха да се върнат в малките си къщички, щяха да се взират в трепкащата кутия на телевизора и да си запълват времето кой както може, докато тези проклети будилници не обявят, че е дошло време за сън. И така ден след ден — до деня, в който се затръшне последната врата и от града излезе последната кола. Тогава тук ще остане да живее единствено пустинята, която ще расте и ще завзема улиците.

— И какво ме интересува това? — каза Коди и изпусна цигарен дим от носа си. Знаеше, че за него тук не съществува нищо. Никога не бе съществувало. Този град, мислеше той, е сякаш на хиляди мили от цивилизацията, ако изключим телефонните стълбове, глупавите американски и даже още по-глупавите мексикански телевизионни предавания и бръщолевенето на двуезичните гласове по радиото. Погледът му се зарея на изток над „Бразос“, над къщите и изградената от бял камък Баптистка църква в Пъкъл. Точно преди края на улица „Бразос“ се виждаше една голяма порта от ковано желязо с орнаменти и ограда — гробището на Пъкъл. То бе едно съвсем леко възвишение с юкови дървета, които хвърляха шарена сянка. Погледна за миг към надгробните камъни и старите паметници, след това отново към къщите. Не намираше голяма разлика.

— Хей, проклети зомбита! — закрещя той импулсивно. — Събудете се! — Гласът му се понесе над Пъкъл, надвикал далечния лай на кучетата. — Няма да бъда като вас — каза той, закрепил цигарата в ъгъла на устата си. — Кълна се, няма да бъда.

Знаеше към кого отправя тези думи, защото когато ги изговаряше, гледаше към сивата дървена къща, близо до мястото, където Коубър Роуд пресичаше „Бразос“. Предполагаше, че старият даже и не знае, че той не се е прибрал снощи вкъщи, а дори и да знаеше, това изобщо нямаше да го притесни. Баща му се интересуваше само от това да има до себе си бутилка и да бъде на място, където да заспи, след като се напие.

Коди погледна към Престънската гимназия. Ако не завършеше предмета си днес, Одиал можеше да му развали настроението, даже да провали и дипломирането му. Не понасяше някое копеле с папийонка да наднича зад гърба му и да му казва какво да прави, затова нарочно беше понамалил темпото на работа до скоростта на охлюв. Днес обаче знаеше, че трябва да го свърши. Сигурен беше, че би могъл да направи цяла стая мебели за шестте седмици, през които правеше една гадна закачалка за вратовръзки.

Слънцето вече напичаше страховито. Свежите нюанси на пустинята започнаха да избеляват. По шосе 67 се виждаше камионът, все още със запалени фарове, който донасяше сутрешната преса от Одеса. От една алея на улица „Боуден“ излезе на заден ход тъмносин шевролет и жена в пеньоар помаха на мъжа си от предната веранда. Някой отвори задната врата на къщата си и пусна навън жълта котка, която веднага подгони някакъв заек в кактусовите храсти. Към Рипъблика Роуд се виждаше как мишеловите разкъсват сутрешната си закуска, а над тях кръжаха и други хищни птици.

Коди дръпна за последен път от цигарата и след това я перна далеч от Шезлонга. Помисли си, че ще е добре да хапне нещо, преди да отиде на училище. Вкъщи обикновено имаше стари понички и можеше да се залъже с тях.

Обърна се с гръб към Пъкъл и внимателно заслиза от камъните надолу по хребета. Беше оставил наблизо двеста и петдесет кубиковия си мотоциклет „Хонда“. Направил го беше преди две години от стари части, купени от гробището на Кейд. Беше се спазарил изгодно и беше достатъчно умен да не задава излишни въпроси, фабричните номера на двигателя бяха заличени — нещо обичайно за двигателите, продавани от Мак Кейд.