Стингър - Страница 3

Бледосивите му очи се присвиха от дима на цигарата. Като гледаше Пъкъл така отгоре, нещо започваше да го безпокои, да го нервира, като че ли го сърбеше на място, където не можеше да се почеше. Беше решил, че това е заради многото задънени улици в градчето. Коубър Роуд, която пресичаше Рипъблика Роуд, вървеше покрай коритото на Змийска река, след това продължаваше още осем мили, и то все покрай изоставени и пропаднали места: медната мина и Престънското ранчо, както и покрай още няколко други стари ферми, които едва съществуваха. Дневната светлина ставаше все по-ярка, но не правеше Пъкъл по-красив, а само подчертаваше още повече белезите му. Градът беше съсипан, прашен и западащ. Коди Локет знаеше със сигурност, че по това време догодина нямаше да е останал никой в града. Пъкъл щеше да изсъхне като цвете и вятърът щеше да го отвее в забвение. Много от къщите бяха вече празни. Хората, които бяха живели в тях, си бяха събрали багажа и бяха тръгнали да търсят по-приятни места.

Улица „Травис“ вървеше в посока север-юг и разделяше Пъкъл на източна и западна част. В източната част къщите бяха предимно от дърво, върху което боя не се задържаше за дълго. В средата на лятото те се превръщаха в истински пещи. Западната част, в която живееха собствениците на магазини и „висшата класа“, беше пълна с къщи предимно от бял камък и кирпич, а в дворовете им можеше да се види по някой и друг храст диворастящи цветя. Но и тук жителите се изнасяха бързо. Всяка седмица се затваряха заведения и магазини и сред дивите цветя поникваха табели с надписи „Продава се“. В северния край на улица „Травис“, отвъд паркинг, обрасъл с бурени, се намираше един двуетажен, облицован с червени тухли блок. Прозорците на първия му етаж бяха блиндирани с ламарина. Сградата беше построена през петдесетте, в годините на разцвет на града, но сега представляваше само празни помещения и коридори, които ренегатите — бандата, на която Коди беше вожд — бяха превзели и превърнали в тяхна крепост. Всеки член на el Cuelbra de Cascabel — Гърмящите змии или кроталите, бандата на мексиканските хлапета от Бордъртаун — представляваше жертва за ренегатите, ако бъде хванат на територията на ренегатите след здрачаване. А тя обхващаше всичко на север от моста на Змийска река.

Така трябваше и да бъде. Коди знаеше, че мексиканците не прощаваха, ако им паднеш. Взимаха ти парите, взимаха ти работата и накрая дори ти се изплюваха в лицето. Затова трябваше да бъдат държани на мястото им и да бъдат връщани обратно, щом пресекат линията. Това му беше втълпил неговият старец, беше му го набивал в главата ден след ден, година след година. „Потните гърбини“ бяха като кучетата, казваше баща му, долни псета, които трябва честичко да сритваш, за да не забравят, че господарят им е наоколо.

Но понякога, като се замислеше, Коди не виждаше какво лошо имаше в мексиканците. И те като всички други нямаха работа. А пък баща му казваше, че медната мина я били съсипали мексиканците. Казваше, че те опропастяват всичко, до което се докоснат. Казваше, че те били съсипали целия Тексас и че нямало да спрат, докато не съсипят и цялата страна. Скоро ще почнат да изнасилват белите жени на улиците, предупреждаваше старият Локет. Трябва да ги изритаме и да ги накараме да ядат праха от земята.

Понякога Коди вярваше, че е така, понякога — не. Зависеше от настроението му. В Пъкъл нещата не вървяха, а и с него самия нещо не беше съвсем както трябва. Сигурно е по-лесно да риташ мексикански задници, отколкото да мислиш много, разсъждаваше Коди. Както и да е, всичко се заключаваше в това да държи мексиканците далеч от Пъкъл след залез-слънце — отговорност, която Коди, на свой ред, беше поел от шестимата предишни шефове на бандата.

Стана и се протегна. Слънцето се отрази в къдравата му пясъчноруса коса, подстригана високо отстрани и оставена по-дълга отгоре. Лявото му ухо беше пробито и от дупката висеше миниатюрно сребърно черепче. Коди хвърляше дълга тънка сянка. Беше метър и осемдесет, дългокрак и бърз, изглеждаше жесток като ръждясала бодлива тел. Лицето му беше ъгловато и нищо не смекчаваше чертите му. Имаше остра брадичка и остър нос. Даже веждите му, гъсти и руси, изглеждаха настръхнали и сърдити. Можеше да устои на погледа и на силноотровната змия-пясъчница, като нищо можеше да бяга наравно със заек, а когато ходеше, правеше големи крачки, сякаш искаше да си протегне краката и да излезе извън границите на Пъкъл.

Беше навършил осемнайсет на пети март и нямаше никаква представа какво да прави по-нататък. Обикновено избягваше да мисли за бъдещето. Светът — седмица след неделята, в която щеше да завърши заедно с още шейсет и трима от училището — представляваше само сбор от неясни сенки. Успехът му не беше достатъчно добър, за да опита да учи в колеж, а за техническо училище нямаше пари. Старият изпиваше всичко, което изработеше във фурната, и повечето от онова, което Коди припечелваше от работата си в бензиностанцията на Тексако. Поне беше сигурен, че ще може да продължава да помпи бензин и да поправя коли, докогато иска. Господин Мендоза, притежателят на мястото, беше единственият добър мексиканец, когото познаваше. Или си беше направил труда да познава.

Коди погледна на юг, отвъд реката, към малките мексикански къщи на Бордъртаун. Там четирите тесни и прашни улици нямаха имена, а само номера. Всички, с изключение на Четвърта улица, бяха без изход. Най-високата му част беше камбанарията на католическата църква „Христово жертвоприношение“, увенчана с огромен кръст, в който се отразяваше оранжевата слънчева светлина.