Стингър - Страница 35

— Не знам — каза накрая Роудс. Гласът му звучеше така, като че беше останал без дъх. — Честна дума, изобщо не знам.

— Аз знам! — изкрещя Джеси. — Дъщеря ми се нуждае от лекар. — Тя тръгна към телефона. Здравната клиника на Пъкъл беше една малка сграда от бял камък на няколко улици от къщата на Джеси. Лекарят, доктор Ърл Лий — Ърли — Макнийл, беше приятел на Джеси и работеше в Пъкъл вече почти четирийсет години. Беше раздразнителен кавгаджия, пушеше черни пури, караше червена открита кола, пиеше текилата си чиста в Клуба на Боб Уайър, но си разбираше от работата и щеше да проумее какво й има на Стиви. Джеси вдигна слушалката и започна да набира номера на клиниката.

Един пръст натисна бутона за прекъсване.

— Нека изчакаме само за малко, доктор Хамънд — каза й Роудс. — Съгласна ли сте? Да поговорим за…

— Махнете ръката си от телефона. Веднага, дявол ви взел!

— Полковник? — каза Гънистън.

— Моля ви. — Роудс сграбчи слушалката. — Нека не бързаме да замесваме други, преди да сме се опитали да разберем с какво си имаме работа…

— Казах, че ще се обадя на доктор Макнийл, чувате ли! — Джеси беше вбесена, съвсем малко й трябваше да се разплаче или да го удари през лицето.

— Тя отново се движи, полковник — каза още веднъж Гънистън и този път Роудс и Джеси спряха да спорят.

Стиви отново започна да пристъпва, приплъзвайки крака, този път към другата нашарена от слънчевата светлина стена. Спря пред нея и се втренчи. Вдигна дясната си ръка и започна да я обръща от двете страни, като че ли никога не беше виждала ръка преди. След това докосна с палец кървавия си нос, гледа кръвта няколко секунди, после отново вдигна очи към стената. Ръката й се придвижи напред и кървавия й палец начерта вертикална линия върху бежовата стена. Върна палеца си за още кръв и изписа втора вертикална линия на няколко сантиметра отдясно на първата.

Още кръв. Една хоризонтална линия пресече двете вертикални.

— Какво е?… — измърмори под носа си Роудс и пристъпи напред.

Втора хоризонтална линия оформи правилна мрежа на стената. Оцапаният с кръв палец на Стиви се приближи до централното квадратче и нарисува едно правилно О в него. Главата й се завъртя. Тя погледна към Роудс и отстъпи плавно от стената, слагайки единия си крак точно зад другия.

— Химикалката — каза Роудс на Гънистън. — Дай ми химикалката си. Побързай!

Капитанът му я подаде. Роудс я щракна и отиде до стената и нарисува кръстче в долното дясно квадратче.

Стиви си пъхна палеца в носа и нарисува с кръвта едно червено кръгче в пространството от лявата страна.

Джеси измъчено наблюдаваше играта на тик-так-тоу. Вътре в нея всичко кипеше и тя едва се сдържаше да не изкрещи. Съществото с кървящия нос беше в тялото на Стиви, но не беше Стиви. Къде беше мозъкът на детето й, къде беше гласът му, душата му? Ръцете на Джеси бяха свити в юмрук и за момент тя си помисли, че ако изкрещи, злата магия ще се развали. Трепереше и се молеше всичко да свърши бързо, както преминава прилошаването от горещина, и да се окаже, че е било просто кошмар, а тя се събужда в леглото и Том вика от кухнята, че закуската е готова. Господи, господи, господи…

Стиви — или съществото, което се беше маскирало като Стиви — попречи на полковника да направи редица от кръстчета, а с другия си ход полковникът пък попречи на Стиви да направи същото.

Тя погледна Роудс, после мрежата, след това отново се обърна към Роудс. Лицето й се набърчи, под кожата му заиграха непознати мускули. На устата й се появи нещо като усмивка, но устните не реагираха. Тя се засмя — силна въздишка насила си проби път през гласните струни. Усмивката стана широка, избутвайки устните настрана и показвайки зъбите на Стиви. Лицето засия и стана отново почти като детско.

Роудс предпазливо върна усмивката и кимна. Същото направи и Стиви, но с известно усилие. Като продължаваше да се усмихва, тя се обърна и с приплъзваща походка на въжеиграч излезе в коридора.

Дланите на Роудс се бяха изпотили.

— Така — каза той дрезгаво, с напрегнат глас, — ама че положение! Какво ще кажеш, Гъни?

— Наистина, полковник.

Външното хладнокръвие на Гънистън започваше да се пропуква. Сърцето му биеше до пръсване, колената му трепереха. Помисли си същото, което мислеше и полковник Роудс: малкото момиче или беше съвсем откачило, или съвсем не беше малко момиче. А защо или как може да се получи нещо такова — изобщо не можеше да се побере в логичния му, добре подреден ум.

Чуха глас. По-точно беше звук като от издишване, странен звук, напомнящ вятър, минаващ през тръстики:

— А-а-а-а. А-а-а-а. А-а-а-а.

Джеси първа стигна до стаята на Стиви. Стиви-не-Стиви стоеше пред дъската. Нейната… неговата дясна ръка беше протегната, пръстът сочеше към буквите от азбуката на дъската.

— А-а-а-а. А-а-а-а — продължи гласът, опитвайки се да схване произнесения звук. Лицето се гърчеше от усилията при произнасянето.

— А-а-а. А. А.

Посочи към другата буква.

— Бе-е-е. Ве-е-е. Ге-е-е. Де-е-е. Е-е-е.

На другата буква последва объркване.

— Же — каза тихо Джеси.

— Же. 3, И. — Главата се обърна с питащи очи.

Боже мили! — помисли си Джеси. Тя се хвана за вратата, за да не падне. Едно извънземно същество с тексаски акцент в тялото на дъщеря й, с нейната коса и дрехи. Сподави писъка си.

— Къде е дъщеря ми? — каза тя. Очите й бяха пълни със сълзи. — Върни ми я обратно.

Това, което по външност напомняше малко момиченце, сочеше към следващата буква.

— Върни ми я — повтори Джеси. Тя се хвърли напред, преди Роудс да може да я спре. — Върни ми я! — закрещя. В следващия момент хвана хладната ръка на фигурата пред себе си и започна да я извива, като гледаше лицето, което някога беше на нейното дете. — Върни ми я! — Джеси вдигна ръка и я зашлеви.