Стингър - Страница 34

— Тя да не е… със забавено развитие? — попита Гънистън.

Джеси се отскубна от полковник Роудс и коленичи до дъщеря си. Телцето се тресеше, мускулите на раменете и гърба й спазматично потръпваха. Джеси докосна рамото й — почувства удар, който премина през ръката й, и нервите й се изопнаха, като че ли внезапно се бяха възпалили. Тя веднага дръпна ръката си. Кожата на Стиви беше влажна и неестествено хладна — като повърхността на черната сфера. Главата на детето се вдигна и очите се втренчиха в нейните, без да я разпознаят. Джеси видя, че от ноздрите на Стиви се процеждаше кръв — последица от удара в пода.

Почувства, че ще припадне. Коридорът изведнъж стана много дълъг и извит като в зала с изкривени огледала. След това някой й помогна да стане. Беше Роудс. Лъхна я миризма на цигари. Този път тя не се възпротиви.

— Къде е сферата?

Джеси поклати глава.

— Тя се съвзе, полковник — каза Гънистън. — Боже мили, какво му е на детето?

— Провери стаята й. Може сферата да е там. Но, за бога, бъди предпазлив.

— Слушам. — Гънистън прекрачи тялото на Стиви и влезе в стаята й.

Краката на Джеси омекнаха.

— Извикайте линейка… обадете се на доктор Макнийл.

— Ще го направим. Успокойте се сега. Хайде. — Той й помогна да отиде до кабинета, където я настани на един стол. Тя се отпусна замаяна. Повръщаше й се.

— Чуйте ме, доктор Хамънд. — Гласът на Роудс беше тих и спокоен. — Донесохте ли нещо друго от мястото на инцидента освен черната сфера?

— Не.

— Има ли нещо, което не сте ми казали? Видяхте ли нещо вътре в тази сфера?

— Не. Нищо. О, божичко… трябва да се обадя на мъжа си.

— Постойте така за малко. — Полковникът й попречи да стане. Усилието и без това беше непосилно за нея, защото краката й бяха като от памук. — Кой намери сферата и как?

— Намери я Тайлър Лукас. Той живее там. Чакайте, чакайте. — Сети се, че имаше още нещо, което беше пропуснала. — Стиви каза… каза, че е чула сферата да пее.

— Да пее?

— Да. Само че аз не можех да чуя нищо. Мислех си… нали знаете, че катастрофата може да е разстроила детето. — Джеси прокара ръка по челото си. Беше като трескава, не можеше да се владее. Обърна очи към Роудс и видя, че и той беше пребледнял. — Какво става тук? Онова не е било руски хеликоптер, нали? — Роудс се поколеба за момент и Джеси добави: — Искам да ми кажете истината, дявол да ви вземе!

— Не — веднага отговори той, — не беше руски хеликоптер.

За момент Джеси си помисли, че ще повърне. Продължи да притиска чело с ръка, сякаш очакваше нов удар.

— Сферата. Какво представлява?

— Не знам. — Той вдигна ръка, преди Джеси да започне да протестира. — Кълна се, че не знам. Но… — лицето му се изпъна. Опита се да се пребори със себе си, да се въздържи да не й каже всичко, но… по дяволите всички разпоредби! Тя трябваше да знае. — … Мисля, че сте донесли със себе си част от космически кораб. Един извънземен космически кораб. Това падна на земята днес сутринта. Него преследвахме.

Тя се втренчи в него.

— Запали се при навлизане в атмосферата — продължи Роудс. — Радарите ни го прихванаха и ние успяхме да изчислим къде ще падне. Само че изви към Пъкъл… сякаш пилотът се мъчеше да бъде по-близо до града, преди да се разбие. Започна да се разпада. Много малко от него е достигнало земята, само една купчина, засега твърде гореща, за да можем да се приближим до нея. Но сферата е част от кораба и аз искам да разбера точно какво е и защо не е изгоряла заедно с него.

Джеси откри, че не може да продума. Но това беше истината. Трябваше да я приеме.

— Не отговорихте на въпроса на Гъни — каза Роудс. — Дъщеря ви умствено изостанала ли е? Да не би да има епилепсия? Или някакво друго умствено разстройство?

Разстройство, помисли си Джеси. Какъв дипломатичен начин да се запита дали Стиви не е ненормална.

— Не! Никога не е имала… — Джеси млъкна, защото Стиви се появи в коридора, клатейки се на омекналите си крака. Ръцете й висяха отпуснати отстрани на тялото. Главата й се въртеше бавно отляво надясно и обратно. Тя влезе в стаята, без да говори. Джеси стана, готова да подхване детето, ако то отново падне, но този път Стиви се държеше на краката си по-добре. Въпреки това походката й беше странна — тя пристъпваше, като слагаше крак точно пред другия, сякаш ходеше по ръба на небостъргач. При ставането на Джеси Стиви спря с единия крак във въздуха.

— Къде е черната топка, миличка? Какво направи с нея?

Стиви втренчи поглед в нея, леко наклонила глава на една страна. След това с бавно и грациозно движение другият й крак докосна пода и тя продължи напред. Не ходеше, а по-скоро се плъзгаше. Тя се приближи до стената и застана пред нея, явно заинтригувана от слънчевите шарки.

— Няма я тук, полковник. — Гънистън влезе в кабинета. — Проверих в скрина, гардероба, под леглото, в кутията с играчки — навсякъде. — Той хвърли неспокоен поглед към малкото момиче. — Какво да правим сега?

Стиви се обърна с точно премерено движение, като при танц. Погледът й се спря върху Гънистън и остана там, след това се отмести към Роудс, най-после се закова върху Джеси. Сърцето на Джеси почти спря. В изражението на дъщеря й се четеше само любопитство. Липсваше всякакво чувство или признак, че е познала майка си. Точно така би гледал един ветеринарен лекар някое непознато животно. Стиви отново започна странното плъзгане и отиде към фотографиите в рамки, сложени на един рафт от библиотеката. Тя разгледа всички поред: една на Джеси и Том; друга на цялото семейство по време на ваканция в Галвстън преди няколко години; още една на Рей и самата Стиви, качени на кон, направена на щатския панаир; още две на родителите на Том и Джеси. Пръстите на Стиви мърдаха, но тя не използва ръцете си. Мина покрай библиотеката и телевизора, спря още веднъж, преди да погледне картината на пустинята, нарисувана от Бес Лукас — картина, която беше виждала стотици пъти, — и след това направи още няколко крачки към вратата, която водеше към кухнята. Спря, вдигна едва-едва дясната си ръка, сякаш с усилие преодоляваше земното привличане, и с лакътя докосна рамката на вратата.