Стингър - Страница 30

Стиви не отговори. Господин Крийч държеше топката, без да я стиска здраво.

— Ами хайде да отиваме направо към Ванс. — И той се обърна, за да тръгне към колата си.

Музиката вече излъчваше болка, която вдъхна смелост на Стиви. Тя никога не беше правила това, което сега й мина през ум. Подобна постъпка щеше да бъде наказана с хубав пердах, но тя знаеше, че има само една възможност. По-късно щеше да обяснява защо го е направила, а за Стиви „по-късно“ означаваше след много, много време.

Господин Крийч направи една крачка към колата си. Точно тогава Стиви се втурна напред, мина покрай майка си и грабна черната топка от ръката му. Щом обхвана с ръчичката си сферата, вятърните камбанки замлъкнаха и тя разбра, че беше постъпила правилно.

— Стиви! — Джеси беше шокирана. — Върни това на…

Но момиченцето продължи да бяга, стискайки в ръка черната топка. Сви зад бензиностанцията на Мендоза и едва не връхлетя в казана за боклук, но не спря, а продължи да тича между два реда кактуси, високи колкото господин Крийч.

— Стиви! — Джеси отиде до ъгъла и видя, че дъщеря й преминава през задния двор на някаква къща, в посока към улица „Бразос“. — Върни се веднага! — извика Джеси, но разбра, че Стиви няма да спре. Тя потича край една телена ограда, зави зад ъгъла и стигна до „Бразос“. След това изчезна от погледа й. — Стиви! — опита отново Джеси, но без никаква полза.

— Струва ми се, че много й се иска да задържи този предмет, не мислиш ли? — попита Крийч, застанал зад Джеси.

— Просто не знам какво й стана! Започна да се държи странно още щом това нещо ни удари! Додж, съжалявам за случилото се. Не съм и…

— Няма нищо — изсумтя той и поклати глава. — Ама малката госпожичка може и да хвърчи, когато поиска.

— Вероятно се е запътила към къщи. — Джеси едва говореше, толкова беше изумена. — Ще ме закараш ли?

— Разбира се. Заповядай в колата.

Двамата почти тичешком се запътиха към буика на Крийч. Като завиха зад ъгъла, видяха до колата двама мъже. Единият беше в униформата на офицер от авиацията.

— Доктор Хамънд? — каза другият, който беше късо подстриган. — Трябва да поговорим.

10. Синият вакуум

Стиви стигна до дома си, стиснала здраво в ръце черната топка. Поспря, за да намери подвижния бял камък под еркерния прозорец. Там криеха резервния ключ за входната врата. Беше запъхтяна и все още трепереше от уплаха — един голям доберман на улица „Бразос“ връхлетя с ръмжене върху нея и дори я подгони, но веригата, с която беше завързан за един кол, спаси Стиви. Тя даже не се обърна да му се изплези, защото знаеше, че майка й и господин Крийч идват след нея.

Намери белия камък и ключа и влезе вкъщи. Хладният въздух от климатика изстуди потта по кожата й. Отиде в кухнята, издърпа един стол, качи се на него и взе от бюфета чашата с нарисуван на нея Флинтстоун. Напълни я със студена вода от каната в хладилника. Черната сфера все още беше хладна и Стиви я потърка по страните и челото си.

Ослуша се за шума от колата на господин Крийч. Не се чуваше нищо, но сигурно той скоро щеше да пристигне.

— Искат да те строшат — каза тя на приятеля си вътре в топката. — Не мисля, че това ще е много приятно, нали?

Естествено приятелчето не отговори нищо. Може и да знаеше как се играе на тик-так-тоу, но нямаше глас да говори, а само да пее.

Стиви занесе топката в стаята си. Дали да не я скрие някъде? Майка й сигурно нямаше да я кара да предаде топката, след като Стиви й разкажеше за музиката и за приятеля, с когото си играеше. Започна да мисли къде да я скрие: под леглото, в гардероба, в чекмеджетата или в скрина й с играчки. Не, нито едно от тези места не й изглеждаше достатъчно сигурно. Колата на господин Крийч още не бе дошла, имаше време да намери хубаво скривалище.

Стиви продължаваше да се чуди къде да сложи топката, когато телефонът иззвъня. Тя се поколеба, но накрая реши, че щом е сама вкъщи, трябва да отговори. Вдигна слушалката.

— Ало?

— Малка госпожице, плачеш за един голям пердах! — Джеси беше престорено разгневена. Всъщност тя изпита истинско облекчение, щом чу гласа на Стиви. — Можеше да стане нещастие с теб, да те сгази кола или нещо друго!

— Добре съм. — Няма да й казва нищо за кучето, реши Стиви.

— Искам да знам какво точно мислиш, че правиш! Твоето държане днес започва истински да ме ядосва!

— Съжалявам — кротко отвърна Стиви, — но чух музиката отново и трябваше да взема топката от господин Крийч, защото не искам да я счупят.

— Не сме тези, които ще решават това, Стиви. Страшно съм изненадана от теб. Никога досега не си правила подобно нещо!

Очите на Стиви се напълниха със сълзи. Това, че майка й говореше така, беше по-лошо и от бой. Тя не можеше да чуе музиката и нямаше да разбере обясненията на Стиви за нейния приятел вътре в топката.

— Няма повече да правя така, мамо — обеща тя.

— Много съм разочарована от теб. Мислех си, че съм те възпитала да се държиш по-добре. Сега ме чуй. Аз съм още при господин Мендоза, но ще се върна скоро. Искам да стоиш вкъщи. Разбра ли?

— Да, мамо.

— Много добре. — Джеси замълча. Беше страшно ядосана, но не чак толкова, че да тресне слушалката и да остави нещата така. — Уплаши ме днес. Можеше да пострадаш. Разбираш ли защо съм разстроена?

— Да. Защото бях лоша.

— Защото постъпи неправилно — поправи я Джеси. — Но за това ще говорим, като се върна вкъщи. Обичам те много, Стиви, и затова толкова се ядосах. Разбираш ли?

— Да, мамо. И аз те обичам, мамо. Съжалявам, че се държах така.