Стингър - Страница 26

Той тръгна към парка, следван от Дани. Силният вятър и вихрушката от прах стихнаха след няколко секунди, но лопатите на хеликоптера продължиха да се въртят. От магазините наизлязоха още хора. Ванс предположи, че едва ли имаше някой в града, който да не бе чул този безбожен шум. Кучетата лаеха до скъсване. Като се уталожи прахът, Ванс видя сиво-зеленото туловище на хеликоптера и успя да различи написаното върху него: ВВБ-УЕБ.

— Мислех, че си се обаждал във военновъздушната база Уеб — троснато каза Ванс на Дани.

— Обадих се! Казаха ми, че в момента никакви техни хеликоптери не летят насам.

— Знача са те лъгали в очите! Чакай, идва някой.

Към тях се приближаваха две фигури — и двете високи и стройни. Ванс и Дани ги посрещнаха малко след статуята на мулето.

Единият от тях — млад мъж, който, изглежда, беше прекарал целия си живот на закрито — беше облечен в тъмносиня униформа на военновъздушните сили, а на главата си имаше шапка с отличителните знаци на капитан. Другият беше по-възрастен, с черна, ниско подстригана коса, която започваше да посивява по слепоочията. Имаше слънчев загар и спортна фигура и беше облечен в доста износени джинси и бежова фланелена риза. Един мъж — явно пилотът — беше останал в хеликоптера. Ванс каза на офицера:

— Какво мога да направя за…

— Трябва да поговорим — започна мъжът със сините джинси като човек, свикнал да поема управлението в свои ръце. Носеше слънчеви очила авиаторски модел и вече беше забелязал значката на Ванс. — Вие сте шерифът тук, нали?

— Точно така. Шериф Ед Ванс. — И той подаде ръка. — Приятно ми е да се…

— Шерифе, къде бихме могли да поговорим насаме? — попита по-младият офицер. Другият не пое ръката на Ванс, който премигна смутено и я отпусна надолу.

— Ами… в моята канцелария. Насам. — Той ги поведе през парка, като вече се потеше обилно и потта избиваше по гърба на ризата и под мишниците му.

Щом влязоха в канцеларията, младият военен извади от джоба си бележник и го отвори.

— Кметът тук се казва Джони Брет, така ли?

— Да. — Ванс видя и други имена в бележника, а между тях и своето. Разбра, че някой доста добре беше разучил Пъкъл. — Освен това е и началник на пожарната.

— Той трябва да присъства. Моля ви да го извикате.

— Извикай го — нареди Ванс на Дани и се разположи зад бюрото си. От тия мъже го побиваха тръпки — стояха изпънати, като направени от желязо. На човек му се струваше, че непрекъснато изпълняваха команда „мирно“. — Канцеларията на Брет е в банката — вметна Ванс. — Сигурно е чул цялата дандания. — Не последва никаква реакция. — Ще имате ли нещо против, господа, ако ви помоля да ми кажете за какво е всичко това?

По-възрастният отиде до вратата, която водеше към отделението с килиите, и надникна през стъкленото прозорче. Имаше само три килии, и трите празни.

— Нуждаем се от помощта ви, шерифе. — Акцентът му беше по-скоро тексаски, отколкото на човек от Централните западни щати. Той свали слънчевите си очила и откри хлътнали в орбитите и студени бледосиви очи. — Съжаляваме, че се появихме толкова театрално. — Усмихна се и сякаш тялото и лицето му се отпуснаха. — Понякога ние, военните, стигаме и дори прехвърляме допустимите граници.

— Разбирам ви. — Всъщност Ванс изобщо не разбираше. — Няма нищо.

— Кметът Брет ще дойде след малко — доложи Дани, като остави телефона.

— Шерифе, кажете ни колко хора живеят тук? — попита младият офицер и свали шапката си. Светлокафявата му коса беше ниско подстригана. Имаше същия цвят очи, а носът и бузите му бяха напръскани с лунички. Според Ванс той нямаше повече от двайсет и пет, а другият сигурно бе в началото на четирийсетте.

— Близо две хиляди, мисля — отговори Ванс. — И още петстотин или шестстотин в Бордъртаун. Отвъд реката.

— Така, излиза ли тук някакъв вестник?

— Излизаше, но фалира преди около две години.

Ванс се изви под ъгъл заедно със стола си, за да наблюдава възрастния. Той се приближи до остъкления шкаф с оръжието, в който имаше две пушки, чифт автоматични уинчестъри, един четирийсет и пет калибров колт в кобур от телешка кожа, един трийсет и осем калибров пистолет „Снъбноуз“, сложен в раменна препаска, както и много кутии с подходящи патрони.

— Тук имате цял арсенал — каза възрастният. — Налага ли ви се да използвате всичко това?

— Никога не се знае в кой момент ще дотрябва. Едната от пушките стреля с газови патрони. — Гласът на Ванс се изпълни с бащинска гордост. Беше се борил със зъби и нокти за средствата за закупуването им. — Когато живееш толкова близо до мексиканци, трябва да бъдеш готов за всичко.

— Разбирам — каза мъжът.

Влезе Джони Брет, задъхан от бързане. Той беше едър мъжага, работил преди години като старши на каменотрошачка в медната мина, но вече имаше тревожно уморен вид. Очите му бяха като на куче, което често подритват. Беше наясно, че областта е под властта на Мак Кейд, който му плащаше заплата, както плащаше и на Ванс. Той кимна нервно към двамата от военновъздушните сили и почувствал се неудобно в такава компания, зачака те да заговорят първи.

— Аз съм полковник Мат Роудс — каза му по-възрастният мъж, — а това е моят помощник, капитан Дейвид Гънистън. Извиняваме се за начина, по който се озовахме при вас, но работата не търпи отлагане. — Той погледна часовника си и продължи: — Преди около три часа един седемтонен метеор навлезе в земната атмосфера и се приземи на около двайсет и пет километра оттук, в югозападна посока. Проследихме го на радара, като мислехме, че ще изгори в земната атмосфера. Но той не изгоря. — Роудс погледна поред към шерифа и кмета. — Така че недалеч оттук в момента имаме гост от космоса, което означава, че са налице проблеми с безопасността.