Стингър - Страница 162

162

Той знае името ми — помисли си Коди и това го докара на косъм от лудостта.

Накрая се появи и опашката на Стингър, която завършваше с огромна топка от шипове, точно както опашката на съществото, което беше излязло от коня. Тя се гърчеше в мощни тласъци, а стотиците крака носеха надутото шестметрово тяло на Стингър през помещението и стържеха като ножчета за бръснене.

Коди не можеше да помръдне. Сега отворът от другата страна беше свободен, макар и омазнен със слузестия секрет на Стингър. Може би щяха да успеят да притичат? Но какво щеше да стане, ако не успееха? Дишащата машина отново развиваше кабели от вътрешността си. Стингър отиваше към далечния край на помещението. Коди погледна през рамо Миранда и Сардж — двамата се бяха притиснали в прикритието си, а очите на Сардж се бяха изцъклили от ужас. Той им посочи с ръце да останат на място и изпълзя по корем от прикритието, за да види къде беше отишъл Стингър.

Стингър бе стигнал до стената с геометричните фигури. Повдигна се, като осем крака от тялото се откъснаха от пода, а останалите го тласнаха нагоре. Кожата от долната му страна беше гладка и бяла като на личинка. В сравнение с люспестата горна част изглежда уязвима — помисли си Коди. С пушка можеше да пробие доста голяма дупка в нея…

Но той нямаше пушка и единственото нещо, което можеше да направи, бе да наблюдава как краката на съществото започнаха да докосват геометричните символи със страшна бързина. Всеки крак се движеше самостоятелно. След като го натиснеше, виолетовата светлина на всеки символ изгасваше. Главата на Стингър се вдигна. Коди също погледна нагоре. Високо над тях въртящият се циклон на силовото поле на върха на кораба започна да намалява оборотите си. Стингър натисна още няколко символа и светлинният лъч престана да се върти и изгасна.

Силовото поле беше изключено. Веднага след това окаченото виолетово слънце засвети още по-ярко.

Стингър продължи да натиска символите. Цялото му внимание беше приковано върху тях. От стените се чуваха звукове от различни апарати и корабът започна да вибрира.

Коди пропълзя обратно до Миранда и Сардж.

— Сега трябва да излезем — каза той с настоятелен шепот. — Аз ще тръгна пръв. Искам вие да вървите непосредствено след мен. Разбрано?

— Да. — Лицето на Миранда все още беше бяло като тебешир, но погледът й бе ясен.

— Не може да оставим Скутър! Трябва да го вземем.

— Добре. — Коди надзърна навън още веднъж, отбелязвайки мислено къде се намира Стингър, след това погледна към отвора. Сега беше моментът да тръгнат. Той се напрегна, готов да скочи и бяга колкото му държат краката.

Преди да може изобщо да тръгне, през отвора се показа Джеси Хамънд. Този нов шок смрази Коди и той остана на мястото си. След Джеси влязоха Том, Рик и…

— О, боже мой! — изпъшка Коди.

През отвора с наведени рамене влезе баща му. Точно зад него се появи Дофин, с изпънат гръб и предизвикателно вдигната глава, а след нея… кошмарната опашата фигура, дето приличаше на еднорък Мак Кейд с кучешка глава, излизаща от гърдите. Миранда се наведе напред, видя брат си и понечи да изкрещи, но Коди сложи ръка на устата й и я изтегли обратно зад машината.

Рик почувства как вътрешностите му се обръщат. Беше видял съществото, изправено до стената, и пребледня. Джеси хвърли бърз поглед към Кърт — на челото и лицето му бяха избили капки пот. Том хвана Джеси за ръката, а Дофин се обърна към едноръкия двойник.

— Вече имаш мен и капсулата ми. Пусни човешките същества да си ходят.

— Затворниците нямат право да заповядват. — Очите на двойника бяха изключително уверени и пълни с презрение. — Хлебарките толкова много искаха да ти помогнат, че сега могат да дойдат с теб в затвора. — Дофин знаеше, че той изказва мислите на Стингър, който в този момент беше зает с подготовката по излитането на кораба и не се обърна от командния пулт. Очевидно Стингър имаше толкова ниско мнение за нея и човешките същества, че не смяташе за необходимо да изпраща още двойници да ги пазят.

— Къде е сестра ми? — Рик се насили да погледне в лицето на съществото. — Какво направи с нея?

— Освободих я. Освободих и другите двама, както освободих и вас. Отсега нататък във вашия живот няма да има нито една прахосана секунда. Там, където отивате, всяка секунда от живота ви ще бъде продуктивна. — Той обърна очи към Дофин. — Не е ли така?

Дофин не отговори. Много добре знаеше какво ги очаква — мъченията на „тестовете“ и най-накрая дисекцията.

— Ще вървим натам. — Единствената ръка на съществото посочи към отвора от другата страна на помещението. — Хайде, тръгвайте! — И той се пресегна да бутне Джеси.

Рик разбра, че бяха загубени. Беше свършено с всичките. И с Миранда. Нямаше какво повече да губи и предпочиташе да умре на Земята, отколкото в космоса или в затвор някъде далеч оттук. Решението бе взето на момента и това го освободи от ужасяващия вцепеняващ страх. Бръкна в джоба си и ръката му стисна предмета в него. С другата хвана съществото за ръката.

Лицето на Мак Кейд се обърна към него с отворена от възмущение уста. Наточеното острие на Божия гняв щракна при излизането си от дръжката.

— На̀ ти това! — извика той.

Винаги е бил бърз. Можеше с лекота да грабне нож, сложен под змия-пясъчница. И сега светкавично замахна и с все сила заби ножа в лявото око на двойника.

В другия край на помещението Стингър обърна глава към тях, но краката му продължиха да се стрелкат по геометричните символи. Той изсъска разгневено и започна да направлява двойника с мозъчните си вълни като майстор-кукловод.

162