Стингър - Страница 155

155

— Коди? — прошепна Миранда с ужас в гласа. Тя се опитваше да стане. Очите й бяха широко отворени и кръвясали. — Коди?

Той отиде до нея.

— Спокойно. Хайде, лежи спокойно.

— Какво се е случило? Къде сме? — Тя се огледа, видя виолетовите решетки, които ги заобикаляха. — Рик… къде е Рик?

— Рик е добре — излъга я Коди. — Той успя да мине през моста.

— Ние… ние ударихме нещо, нали? О, главата ми… — Ръката й напипа натъртеното място и подутината. Тя присви очи и от ъглите им се отделиха едри сълзи. Смътно си спомняше за случилото се — фигурата пред тях на моста, силния удар, падането. За щастие след това вече не помнеше нищо. — Ти добре ли си?

— Бил съм и по-добре. — Коди приглади влажните й кичури и ги махна от челото й. Мозъчно сътресение може би. — Чувстваш ли това? — Той потърка ръката й и тя отговори утвърдително. След това потърка глезените й. Да, отново каза Миранда и Коди донякъде се успокои. На ръцете си имаше ожулени места, долната й устна бе разцепена и подута, но можеше да бъде и по-зле, помисли си той. Можеше да е със счупен гръбнак, ръка или крак и със сигурност счупен врат, ако Стингър не бе спрян навреме.

— Ударихме се в Беззъбия, нали? — погледна го тя въпросително.

— Наистина него ударихме — Коди се усмихна леко. — И го метнахме по задник.

— Струва ми се, ти каза, че можеш да управляваш мотоциклет.

— Аз пък мисля, че се справихме много добре. Както виждаш, живи и здрави сме.

— Още не съм сигурна в това. — Тя, на свой ред, му се усмихна, макар очите й да бяха още замъглени. — Трябваше да си остана във форт Уорт.

— Да, но тогава никога нямаше да срещнеш мен.

— Калпав късмет — отвърна тя и Коди разбра по гласа й, че щеше да се оправи.

Стана му ясно, че Миранда няма да загуби отново съзнание. Трябваше да й разкаже какво се бе случило и къде се намираха.

— Ние сме вътре в космическия кораб. В нещо, което според мен е тъмница. Висим в това, което за Стингър е затворническа килия. — Той изчака за отговор, но такъв не последва. — Стингър можеше да ни убие. Но не го направи. Иска ни живи. Ако питаш мен, нямам нищо против това.

— И аз нямам — намеси се Сардж и Миранда вдигна глава, за да види кой говори. — Аз съм, Сардж — каза й той. — А това там — и той посочи с ръка към празното пространство — е Скутър.

— Скутър е кучето му — побърза да обясни Коди. — А… Сардж не ходи никъде без Скутър, ако разбираш какво искам да кажа.

Миранда се надигна и седна. Главата й все още бучеше, но поне виждаше ясно. Не разбираше обаче кой беше луд в случая. Едва когато Сардж започна да гали невидимото куче и да му говори: „Не се безпокой, Скутър. Аз ще се погрижа за теб“, тя разбра, че неговият свят завинаги се бе пренесъл отвъд зоната на здрача.

— Съжалявам, че те замесих в това — заговори Коди. — Трябва да внимаваш с кого се возиш.

— Следващия път непременно. — Тя се опита да стане, но се почувства толкова слаба, че се отказа и облегна глава на коленете си. — За какво ни държи това същество?

— Не знам. Даже не искам да гадая. — Коди забеляза, че шумът от течащата през тръбите течност се бе усилил. Появи се и още един шум: далечен бумтеж, нещо като приглушено биене на барабан или тупкане на сърце. Проклетият кораб се е задействал, помисли си. — Трябва да се измъкнем оттук. — Пропълзя до края на клетката, спря на съвсем малко разстояние пред решетките и загледа втренчено към малката пирамидка. Трябва да натисне онзи ключ долу, но как? — Случайно да носиш прашка със себе си? — попита полушеговито и, разбира се, тя поклати отрицателно глава. Коди легна по корем, облегна брадичка в шепи и продължи да гледа пирамидката. Токата на колана му убиваше и той се помръдна да се намести.

Токата на колана — помисли Коди. Стана рязко, разкопча си колана и го изниза от гайките на панталона.

— Хей — подвикна му Сардж, — не бива да правиш това пред момичета!

— Колко далеч е според теб онова нещо? — попита той Миранда и посочи към пирамидката.

— Не знам. Може би около метър и двайсет.

— Според мен е на около метър. Моят колан е около седемдесет сантиметра и… — Той погледна към Сардж и видя протрития черен колан на работния му комбинезон — Сардж, подай ми твоя колан.

— Колана ми! Момче, какво ти става?

— Сваляй го, Сардж! И по-бързо!

Сардж неохотно свали колана и го подаде на Коди.

— Кой номер ти е коланът? — попита го Коди.

— Не знам. Госпожите от църквата се занимават с това, аз не ги купувам.

— Изглежда към четирийсет сантиметра. — Коди вече връзваше двата колана заедно, като остави токите от двата края. — Може би е достатъчно дълго за нуждите ни. Сега ще проверим. — Той опъна възела, за да бъде сигурен, че няма да се развърже.

— Какво си намислил? — попита го Миранда.

— Сигурен съм, че онова нещо долу е управляващият бутон. Като се натисне, клетката се сваля. Така ще можем да се измъкнем оттук.

— Не му обръщай внимание — прошепна Сардж на Скутър. — Той просто е луд.

— Сега слушайте внимателно и двамата. — Настоятелността в гласа на Коди накара Сардж да спре шепненето. — Ще промуша ръката си през решетките колкото мога по-навън. Ако не стоя неподвижен, лъчите могат да я изгорят. Сардж, искам да ме държиш здраво за краката. Ако ръката ми се запали, искам да ме изтеглиш обратно колкото се може по-бързо. Разбра ли ме?

— Аз ли? Защо аз?

— Защото си много по-силен от Миранда, а освен това тя трябва да внимава да не дойде Стингър, ясно?

— Ясно — отвърна Сардж тихо.

Коди промуши колана през решетките пред себе си и го спусна от края на клетката. След това Сардж го хвана здраво за краката и той се плъзна колкото се може по-близо до лъчите. Спря, когато лицето му бе само на няколко сантиметра от тях. Съвсем бавно прокара длан, след това ръката до лакътя дотам, докъдето косъмчетата върху нея бяха опърлени от лъчите. Токата на колана лежеше на пода под тях. Трябваше с китката да закара токата върху командния ключ.

155