Стингър - Страница 154

154

Като притискаше с ръка ребрата си, Коди стана и отново обиколи клетката. Тя представляваше конус с приблизително петметрова обиколка на основата, а решетките бяха лъчи с виолетов цвят. Вече беше опитвал да ги ритне и подметката на ботуша му беше напълно изгоряла. От бързо топящата се гума бяха отхвръкнали малки парченца, които избухнаха, щом попаднаха под лъчите. Не поиска да разбере какво щяха да направят тези лъчи на човешката плът. Цялата клетка висеше на около метър от пода, направен от препокриващи се черни люспи.

Коди не знаеше какво точно бе очаквал да види във вътрешността на един космически кораб. Може би в представите му той трябваше да е натъпкан със сложни апаратури и полирани повърхности и трябваше тайнствено да бръмчи. Това място обаче миришеше на препълнена помийна яма, а на пода можеха да се видят лъскави локвички от мръсна слуз. От тавана висяха тръби, направени сякаш от костите на умрял динозавър. Те се виеха покрай стените като змии, а от тях се разнасяше шум от някаква течност. Въздухът беше толкова студен и влажен, че Коди можеше да види облачетата пара, които издишваше. Вътрешността на космическия кораб не впечатли Коди. Той едва ли би минал за някакво чуждоземно технологическо чудо. Оприличи го по-скоро на вътрешността на средновековен замък, в който беше студено, мръсно и нямаше електричество. От кокалените тръби се провесваше слуз като гирлянди — при падането си на пода тя издаваше съскащ звук. Сега си спомни, че беше видял нещо, но не беше много сигурен — люспите на пода не само попиваха падащата слуз, но от време на време даже се издуваха нагоре и след това се отпускаха, съвсем като живи същества.

Коди спря да обикаля. Застана много близо до лъчевите решетки, но не усети топлина. Те горяха със студена светлина. Оттук Коди можеше да види на пода на стаята една черна пирамидка с големината на кутия за обувки. Беше видял Стингър да я натиска с ботуша си още докато висеше с главата надолу в готовата да го смачка ръка на съществото. Пирамидката се беше осветила отвътре със слаба виолетова светлина. Беше се разнесло бръмчене и в следващия момент той и Миранда бяха хвърлени в нещо като черна чиния, която се оказа подът на клетката. Решетките светнаха и едновременно с това клетката се издигна.

По-късно — а Коди не знаеше колко време след това, защото мозъкът му беше изключил — едно същество с лицето на Мак Кейд и с кучешка глава и плешки, излизащи от гърдите му, влезе в стаята, носейки друго тяло. Коди бе видял как това същество бе докоснало пирамидката с ботуша си. Тя отново светна във виолетово и клетката се спусна. Когато опря в пода, лъчите изгаснаха. Съществото хвърли Сардж Денисън вътре при тях, след това докосна пирамидката още веднъж и лъчите отново светнаха, а клетката се издигна нагоре. Стингър погледна към Сардж и го попита за името, точно както беше питал и Коди за името на момичето. На Сардж му трябваха няколко секунди, за да разбере въпроса, но накрая бе казал със заекване името си и Стингър бе излязъл. Преди това Коди видя черната сфера в устата на кучето.

Той се взря в черната пирамидка, която сега не светеше. Бутон за включване и изключване — предположи Коди. Като я докоснеш, клетката се спускаше и се изключваха лъчите на решетките. Но тя беше на метър под тях и на поне още метър от ръба на клетката. Малко далечко, даже да пресегнеше с ръка през решетките и да я изгореше до лакътя. И все пак… това бе единственият начин да се излезе оттук. Той не знаеше какво им готви Стингър, но определено смяташе, че няма да е приятно.

Бръкна в джоба си и изкара оттам монета от десет цента, четири монети от един цент и запалката си. Колко силно трябваше да се натисне пирамидката, за да се задейства? Теглото на запалката може би беше достатъчно — но той бързо се отказа от тази идея. Ако се пробиеше, запалката можеше да експлодира. Той я прибра обратно. Легна по корем и протегна ръка с разтворена длан и опънати напред пръсти, като палецът му придържаше най-отгоре монетите. Разстоянието между лъчите беше достатъчно широко и той продължи да промъква напред китката си. Болката в ребрата отново го парна и той отвори уста да поеме дъх. Движението го накара да трепне и ръката му се мръдна съвсем малко надясно.

Космите на ръката му се сбръчкаха и прегоряха с леко пукане. Коди се постара да застине колкото може по-неподвижно, но от усилието ръката му започна да трепери. После пък дланта му започна да се поти. Той започна да премества монетите така, че да може да ги подхвърли към пирамидата, но веднага изпусна десетте цента и едната монета от един цент, които паднаха право надолу. Ръката му започна да се схваща и той не можа да се премери добре. Хвърли и двете монети с рязко движение на китката. Видя едната да пада зад пирамидката, а другата от лявата й страна.

— По дяволите! — процеди Коди и изтегли обратно ръката си. Космите до китката бяха опърлени, но кожата беше невредима. Ако бе мръднал още малко, в клетката щеше да замирише на изгоряло месо. Цялата му ръка трепереше и Коди разбра, че беше почти безнадеждно да се мъчи да достигне пирамидката. Той изпълзя обратно и легна на една страна, като разтъркваше рамото си. Погледна нагоре. Виолетовите лъчи се съединяваха на около два метра и половина над тях, а механизмът, който повдигаше клетката, беше някъде над тях. Той отново обърна поглед към малката пирамида на пода.

— Трябва да има начин да я стигна — помисли на глас Коди.

— Какво да стигнеш? — попита го Сардж.

— Ей онова нещо там — посочи Коди. Сардж разбра за какво ставаше въпрос и кимна. — Мисля, че то управлява клетката. Ако можех да го докосна с нещо, може би ще мога да…

154