Стингър - Страница 137

137

— Времето изтече! Не направиха това, което им казах! — беснееше Стингър в мрака, някъде между кухнята и единствената врата на къщата. — Ще помачкам хлебарки. — Тропането на тежките военни ботуши отекваше в коридора. — Ще ви покажа какво съм направил! И то съвсем скоро!

Коди загаси фара. Тъмнината стана непрогледна.

— Да не си полудял? Дръж фара запален! — запротестира Рик, но Коди вече правеше остър завой и отново се насочваше към коридора.

— Дръж се — отвърна му той и форсира двигателя. — Искам да му връхлетя, без да разбере какво става. Ако паднеш, свършено е с теб. Ясно?

— Ясно. — Рик обхвана с едната си ръка кръста на Коди, а с другата стискаше пистолета, с пръст на спусъка.

Тропането на ботушите вече отекваше някъде по средата на коридора. Чуваше се и слабо трополене — от висящите скелети, които Стингър буташе и отместваше с главата и раменете си.

Още три стъпки, помисли си Коди. Трябва да го блъсна и да продължа напред. Дланите му бяха потни, а сърцето му биеше като барабан. Още една стъпка.

Чудовището почти стигна до кухнята. Коди форсира двигателя до последно и отпусна спирачките.

От триенето на задната гума по линолеума веднага замириса на изгоряла пластмаса. В следващия миг мотоциклетът се изправи на задната си гума и връхлетя напред. Рик се стисна здраво, а Коди щракна копчето на фара.

Стингър изпълваше коридора пред тях. Щом светлината попадна на него, влажното сиво лице се сви и двамата видяха как очните ябълки започнаха да пушат и да се отдръпват в орбитите си. Той нададе такъв рев, че стените се разтресоха, и вдигна ръце да скрие очите си. Вече бе започнал да се накланя напред, а гръбначният му стълб се издуваше отзад под натиска на опашката с шипове.

Предната гума го удари в лицето. Машината продължи да се издига по тялото му, сякаш искаше да се изкатери по него. Стингър падна на пода. Мотоциклетът се разтресе, наклони се на една страна и рикошира в стената, а крушката на фара изгърмя. Рик така подскочи от сътресението, че без малко да изпусне Коди. Под тях нещо с нечовешки форми се мяташе диво и размахваше крайници.

Но ето че го преодоляха и Коди даде газ. Хондата профуча през коридора и надолу по стъпалата на верандата. Пресякоха двора сред дъжд от пясък, тъй като Коди се бе опитал да завие. И тогава, пред очите им, паважът на Трета улица точно до автомобилното гробище на Кейд започна да се напуква и издига. Нещо огромно се опитваше да излезе на улицата. Коди овладя мотоциклета и успя да спре на три метра от появяващото се създание.

— Ето го! — Нещо прегърбено размаха опашка и се плъзна със стържене по стъпалата на къщата. — Шъ смачка сии-и-ички хлебарки-и-и!

— Карай! — извика Рик.

Коди нямаше нужда от втора покана. Не можеше да каже какво се измъкваше с ровене от земята, но хич и не искаше да го вижда отблизо. Даде газ и мотоциклетът се понесе на изток. Зад тях Трета улица се напука и разтвори и новото творение на Стингър изпълзя отгоре.

48. Героят на Гнуси

Рей вървеше на изток по улица „Селесте“. Сянката му се появи пред краката му и той разбра, че отзад го осветяваше някакъв фар. Обърна се и махна с ръка да го вземат. Беше еднооката камионетка на Танка.

Самият той седеше зад волана, а на седалката до него Рей успя да различи Гнуси. Танка подаде главата си с неизменната каска през прозореца:

— В Крепостта ли отиваш?

— Не. Вкъщи.

— Твоите хора са в Крепостта. Както и много други. И сестра ти също.

— Стиви? Откриха ли я?

— Не точно Стиви — каза Гнуси. — Качвай се, ние сме за там.

Тя му отвори вратата и той седна до нея. Танка включи на първа и потегли. После зави по „Травис“. Гумите подскачаха и камионетката се тресеше по напукания паваж. Танка се взираше мрачно напред, опитвайки да се ориентира на светлината на единствения здрав фар. Бяха ходили с Гнуси до дома на родителите му на улица „Кръгова“, но бяха намерили къщата със зейнал под, а дупката беше толкова голяма, че през нея можеше да мине и трактор. От баща му и майка му нямаше и следа, а стените и килимът бяха изцапани с нещо като слуз.

— Сигурно са добре — повтаряше Гнуси за трети или четвърти път. — Може да са отишли у някои съседи.

Танка изсумтя. Бяха проверили и другите четири къщи на „Кръгова“. В три от тях никой не беше отворил, а в четвъртата старецът Шипли се бе появил на вратата с пушка в ръка.

— Може и да са отишли — каза той, но не вярваше да са излезли живи от къщата.

Рей се поразмърда. Топлото бедро на Гнуси направо го изгаряше. Няма що, страхотно подходящ момент да се възбуди и, разбира се, още щом си го помисли, това се случи. Гнуси го погледна. Лицето й беше на една педя от неговото и той си помисли, че чете мислите му. Може би защото се докосваха. Ако се отдръпнеше, Гнуси не би могла да разбере какво си мисли, но така или иначе в тясната кабина нямаше накъде да помръдне.

— Изглеждаш различен без очила — реши тя.

Рей сви рамене. Не можеше да не забележи как гърдите й повдигаха тънката памучна фланелка, а зърната изпъкваха през мократа от пот тъкан. Гледката никак не облекчаваше положението му.

— Не чак толкова — каза той.

— Наистина. Някак по-възрастен.

— Може би просто се чувствам по-възрастен.

— По дяволите, с всички ни е така — каза Танка. — Аз например се чувствам на деветдесет го…

Усети как камионетката се разтресе. Воланът вибрираше в ръцете му. Наведе се напред. Нещо му се мярна в мъглата. Не беше сигурен какво е, но сърцето му сякаш се бе качило чак в гърлото.

137