Стингър - Страница 120

120

Сърцето на Джеси подскочи. Ванс се разтрепера. Това нещо говореше мазно и провлачено, съвсем като Мак Кейд.

— Какво малко момиченце? — Капките кръв се стекоха по брадичката на Роудс върху зелената риза от операционния екип.

— Не ме будалкай, amigo. — Напрегнала шия, кучешката глава изръмжа дрезгаво. — Аз… поразпитах наоколо, ако се сещаш какво имам предвид. Поразгледах забележителностите. Вашият свят става за разни екскурзийки, мой човек. Та, аз знам, че Приемникът е малко момиченце и също, че е някъде наблизо. Искам я и наистина ще я взема. И така, спазаряваме ли се или не?

Роудс разбра, че трудното тепърва предстои.

— Може би знаем за кого говориш, а може би не. Ако знаем, какво ще спечелим от сделката?

— Ще си запазите главите — каза Стингър с блеснал поглед, почти зарадван от евентуалната възможност за проява на насилие. — Достатъчно ясен ли съм?

— Вече си убил доста хора. Това не е хубаво.

— Разбира се, че е. Работата ми е да мачкам хлебарки.

— Професионален убиец? — Гърлото на Роудс бе съвсем пресъхнало. — Това ли си?

— Човече, вие, хората, сте наистина ТЪПИ! А също и грозни. — Стингър погледна надолу към трептящата плът, която висеше от гърдите му. — Това пък какво е?

— Бих искал да знам откъде идваш? — Роудс не се отказва да събира информация. — От коя планета?

Стингър се поколеба, килнал глава на една страна.

— От планетата Кучешка луна в съзвездието Плажно одеяло — изкиска се той. — Какво значение има това, по дяволите? И без туй не бихте могли да знаете къде е. Да ти е ясно, човече: Няма да си тръгна без Приемника, затова по-добре да ми я предадете и да приключваме.

Джеси не издържа повече в ролята на ням свидетел. Беше погрешно и глупаво и тя го знаеше, но не можа да се овладее.

— НЕ! Няма да ти я предадем!

Роудс се извърна и я изгори с поглед. Тя се овладя, но белята вече беше станала, фалшивото лице на Мак Кейд я наблюдаваше невъзмутимо, а челюстите на кучето щракаха във въздуха, сякаш захапваха късове прясно месо.

Стингър каза тихо:

— Сега вече стана ясно за кого говорим, затова можем да спрем с увъртанията. Първо, знам, че моята награда е тук. Проследих кораба й до тази планета и сензорите ми долавят енергията на капсулата й. Не съм сигурен къде точно се намира, но стеснявам все повече кръга и знам, че тя няма да е много далеч от него. — Проблесна метална усмивка. — Техниката е голяма работа, а?

— Какво имаш предвид под твоя „награда“? — попита Роудс. — Плащат ли ти за това?

— „Плащат“ е относително понятие, човече. Награждават ме за успешно изпълнена мисия.

— Да я намериш и убиеш ли?

— Да я намеря и отведа там, където й е мястото. Тя… — Стингър спря и раздразнено сбърчи лице. — Какво ли знаеш и ти! Все едно да говоря на задника си и да чакам от него да… — Последва пауза. Стингър примижа бавно и Роудс си го представи съвсем ясно как търси правилна аналогия в човешкия говорен център. — … пее като Арета Франклин. Човече, тук е царството на примитивизма.

— Съжалявам, че сме толкова нецивилизовани — каза Роудс, — но и не нахлуваме в други светове, за да отвличаме деца.

— Нахлуваме — повтори Стингър след няколко минути на размисъл. Клепачите му бяха полузатворени. — Има и друга формулировка. Пет пари не давам за това бунище. Просто минавах оттук. Щом получа затворника си, ще изчезна и веднага ще забравите за мен.

— Защо е толкова важен за теб? — проговори Том и главата на съществото се изви към него.

— Разбирам какъв ви е проблемът тук — заяви Стингър. — Твърде много вождове и недостатъчно инсцени… инжене… индианци — налучка най-сетне той. — Трябва да знаете, че тя не отговаря съвсем точно на понятието ви за същество от женски пол. Но не е и от мъжки пол. Там, откъдето идва, това няма значение. Сексът на нейния свят се извършва от приливите или нещо подобно. Тя би могла да вземе и мъж за приемник, който й е нужен, за да се движи наоколо. Но тъй като във вашия език не намирам подходящо описание на това същество, смятам, че можем да го наричаме и тя. — Стингър изсумтя презрително думата. — Да вземе малко момиченце за приемник е голям майтап, защото тя самата е стара като света. Но е умна, това поне трябва да призная, и преследването й доста ме поизпоти. — Погледът му отново се плъзна към Роудс. — А сега дойде краят: къде е тя?

— Не съм казал, че знаем за кого говориш.

Настъпи тишина. Сивите устни на човешкото подобие мърдаха като гъсеници.

— Онова, което май не можете да разберете, е, че аз съм на страната на реда и закона. Моята задача е да намеря престъпника и да го върна в един максимално охраняван свят, от който избяга и на който трябва да изтърпи наказанието си. Вселила се в един от пазачите и откраднала кораба за отпадъците. Той обаче се развалил, променил курса си и бил всмукан от гравитационното поле тук. Сигурно преди катастрофата е излязла от приемника си и се е върнала в капсулата си. После е катапултирала. Това е цялата история.

— Не съвсем — каза Роудс безизразно. — Защо е престъпница?

— След като планетата й беше освободена, тя реши да не се подчинява на новите укази. Започна да подтиква народа си към съпротива, насилие и саботажи. Тя не е нищо друго освен едно диво животно.

— Освободена? — На Джеси тази дума не се хареса особено. — Освободена от какво?

— От прахосничество и глупост. Вижте, на нейния свят има едно естествено химическо вещество, което е дяволски отровно където и да било другаде. Но вие, хората, не знаете, че там, в космоса, непрекъснато се водят най-различни малки войни. Нарушават се съюзи, формират се нови, една група решава, че иска планетарна система, а друга рита срещу ръжена. Така е през цялото време. — Съществото сви рамене. — Е, да предположим, че някой реши да докопа тази отрова и започне да я пръска наоколо. Казвам ви, това чудо е СМЪРТОНОСНО. Разпространява се в пространството и би могло да бъде отвято дори в тази посока. То прониква през всякакви брони, разтваря костите и вътрешностите и ги превръща в каша. Ето защо освободихме планетата — за да се грижим това вещество да не попадне в арсеналите на някои сладури. Всичко вървеше добре, докато „тя“ не започна да вдига врява. Направи се на „революционер“ и всякакви там глупости. — Стингър започна да клати глава напред-назад, намръщен презрително. — А сега се опитва да се върне, за да забърка още повече неприятности. Може би иска да продаде тази отрова на онзи, който плати най-много.

120