Стингър - Страница 119

К оглавлению

119

Ванс изпръхтя.

— Господине, важното е, че на мен ще помогне.

— Полковник? — Гънистън се наведе над ръба на дупката. — Слушайте!

Всички го чуха: глух звук като шляпане на ботуши в блато. Нещо се приближаваше по тунела със слузестите стени.

— Отдръпни се — каза Роудс на Гънистън и младежът изпълни нареждането.

Ванс зареди автомата и Роудс хвърли предупредителен поглед към него.

Шляпането престана. Настъпи тишина.

Роудс и Том бяха насочили фенерчетата си към дупката. Отдолу се разнесе глас:

— Ей, хора, изгасете си фенерчетата. Улавям някакви лоши вибрации.

Беше мек и носов глас. Никой не го разпозна, освен Ванс, който го беше слушал достатъчно често, за да го запомни. Лицето му пребледня и тялото му се притисна още по-силно към стената.

— Направи го — каза Роудс и изгаси фенерчето си.

Том го последва. Сега единствената светлина в стаята идваше от прашните газени фенери.

— Добре. Вече можеш да излизаш.

— О, не. Още не, колега. Хвърлете ми ги долу.

Не може да понася светлина от електрически източник — помисли си Роудс. — Дори нещо повече. СТРАХУВА СЕ от нея. Той хвърли фенерчето си в дупката и кимна на Гънистън и Том да го последват. Само след миг се чу как фенерчетата изпукаха, очевидно строшени.

— Това е. Можеш да излизаш — каза Роудс.

— Мога да изляза където и когато си поискам — отвърна гласът. — Не сте ли проумели това досега? — След кратка пауза: — Ако имате още от тези неща там горе, истински ще съжалявате.

— Тези са всичките, които донесохме.

— Те и без това са малки боклуци, нали? Мога да ги счупя само с дъха си.

Гласът беше наперен и самодоволен — сега, когато фенерчетата бяха унищожени. Глух звук, последван от бързи стъпки. Роудс предположи, че онова се бе изкачило в мазето. После се чу нов приглушен звук и една ръка се хвана за ръба на дупката. Пръсти с нокти като триони се забиха в потрошените дъски и главата на съществото се показа.

Джеси стисна ръката на Том така силно, че кокалчетата му изпукаха. Ванс изстена тихо.

Беше Мак Кейд, синеок и усмихнат като херувимче. Не носеше шапка и рядката му руса коса беше прилизана към черепа. Слънчевият му загар беше избледнял до болнавожълто. Той се повдигна на мускули само на една ръка, подпри колене в ръба на дупката и се изправи.

Ванс почти припадна. Овладя се единствено защото си представи, че ще лежи в безсъзнание на пода, а това изчадие ще бъде само на три метра от него.

— О… боже — прошепна Гънистън.

— Никой да не мърда — каза Роудс с възможно най-спокоен глас. Преглътна. Червата му се бяха преобърнали. — Запазете спокойствие.

— Да-а-а — каза съществото с усмивката на Мак Кейд. — Отпуснете се.

Светлината на газения фенер бе напълно достатъчна, за да го разгледат. Мак Кейд имаше лява ръка, но дясната беше сплескана и моделирана в нещо, което излизаше направо от гърдите му. Беше буца месо на тъмни ленти и почти змийска глава на къс и мускулест врат. В главата имаше две косо разположени кехлибареножълти очи, а от раменете висяха два къси деформирани крака.

Джеси се досети какво беше това — куче. Единият от доберманите на Кейд, имплантиран в гръдния му кош като чудноват сиамски близнак.

Златните верижки на шията на Кейд сега също бяха част от плътта му. Студените сини очи се местеха бавно от човек на човек. Кучешката глава — на места с човешка, на места с кучешка кожа — се гърчеше агонизиращо. Около буцата, която представляваше тялото й, гънките на виненочервената риза на Кейд шумоляха като хартия.

— Ау — каза устата на Мак Кейд и светлината от фенера се отрази в гъстите редици игли в нея. — Дошъл си на тържеството, нали, Ед Ванс? — Онова го пронизваше с поглед. — Мислех си, че си най-важният тук.

Ванс не можеше да продума. Роудс си пое дълбоко въздух и каза:

— Не е той. Аз съм.

— А-ха? — Очите се втренчиха в него. Кучешката уста се отвори и показа още сребърни игли. На всяка от лапите имаше по две назъбени метални куки. Съществото направи две крачки към Роудс и полковникът усети как паниката го напъва отвътре и всеки момент ще изпищи. Успя да стегне здраво колене и не отстъпи.

Стингър спря на около метър от него и присви очи.

— Ти? Май се познаваме, нали? — Сплесканата глава на добермана изръмжа тихо и челюстите му започнаха да чаткат необуздано. — Ти си полковник Мат Роудс от Американските военновъздушни сили. Така ли е?

— Да.

— Помня те. Срещнахме се преди, там долу. — Главата рязко се обърна към дупката. Все още с усмивка на уста, Стингър вдигна лявата си ръка и протегна показалеца си. Ръката се плъзна напред и металният нокът притисна бузата на Роудс. — Ти ме нарани.

Последва бързо щракане. Гънистън беше махнал предпазителя на четирийсет и пет милиметровия си пистолет.

— Не стреляй — каза Роудс.

Назъбеното като трион острие беше порязало бузата му и капки кръв се стичаха надолу към челюстта му, но той срещна погледа на Стингър, без да трепне. Явно говореше за старата жена долу в тунела. Където и да беше истинският Стингър — най-вероятно в пирамидата, — сигурно имаше пряка сензорна връзка с двойниците-имитации, включително и за реакция на болка.

— Дойдохме тук съвсем добросъвестно — каза Роудс. — Какво искаш?

— Искам да се спазаря.

Роудс разбираше какво има предвид, но искаше да уточни.

— Да се спазариш за какво?

— За супер фината, висококачествена, от клас два пъти „А“ пратка, която държите някъде на това място. — Нокътят се отдръпна, изцапан с петно човешка кръв. — Ти знаеш: Приемникът. Малкото момиченце.

119