Стингър - Страница 57

Тя се изсмя. Докато говореше, невъзмутимата физиономия на момчето се беше оживила и вече изразяваше пресилен ужас.

— Да не съм някое глупаво дете! — каза тя.

— Това е самата истина! — вдигна дясната си ръка той — Честна дума!

Това отново я разсмя. Осъзна, че харесваше смеха й — беше така чист и звънлив, какъвто си представяше, че е звукът на планински поток по гладките камъни някъде високо в планината, където снегът правеше всичко да изглежда бяло и ново.

Миранда вдигна куфара, но рамото й се противеше.

— Чувала съм много опашати лъжи, но тая бие всички рекорди.

— Е, тръгвай тогава — направи се на обиден Коди. — Но щом веднъж стъпиш на моста, не спирай. Продължавай да вървиш, независимо какво виждаш или чуваш.

Тя огледа моста. Нямаше нищо особено — само сив бетон, по който се редуваха осветени и тъмни участъци. Един от — глобусите беше изгорял, затова последният тъмен участък беше малко по-голям и свършваше около три метра преди края. Улови се да мисли, че ако наистина Беззъбия съществуваше, това би било мястото, където би нападнал. Не беше пропътувала цялото това разстояние от форт Уърт с две смени на автобуса в Абилийн и в Одеса, за да я убие някакъв грамаден обезобразен индианец. Не, това беше измислица, която целеше да я изплаши. Нали така?

— Пълнолуние — каза Коди. — Той обича пълнолунието.

— Само да посмееш да ме докоснеш — каза му тя, — ще ти изкривя физиономията.

И като вдигна куфара пред гърдите си, седна зад Коди.

Успях! — помисли си той.

— Хвани ме през кръста. — Тя внимателно стисна мръсната му риза. — Ще дам малко повечко газ, за да минем моста, преди Беззъбия да усети, че сме тук. Дръж се здраво! — предупреди той и форсира двигателя, докато започна да вие. Включи на първа.

Мотоциклетът потрепера и се вдигна назад. За момент Коди усети сърцето си в гърлото и помисли, че допълнителната тежест ще ги преобърне. Наведе се напред, борейки се с гравитацията. Миранда стисна зъби да не изпищи. В следващия миг хондата препусна по Рипъблика Роуд и те се отправиха към моста. Вятърът свистеше в косите им. Миранда стискаше Коди така силно, сякаш искаше да откъсне месо от ребрата му.

Озоваха се на моста, обвити като в пашкул от рева на мотоциклета. Пищните стълбове на фенерите с техните глобуси от опушено стъкло светкавично профучаваха край тях. Наближаваше най-тъмното място. На Миранда й се струваше, че е котел с катран от ада.

Тогава на Коди му хрумна щура идея. Трябваше да я осъществи на всяка цена. Той изкрещя силно:

— Ето го Беззъбия! — Едновременно с това изви рязко хондата в лявото платно, сякаш за да избегне нещо, което се плъзгаше от дясната страна на моста.

Миранда изпищя. Ръцете й се вкопчиха в гърдите му, а куфарът помежду им щеше да изкара въздуха от дробовете и на двамата. Косата й беше развята и в един мъчителен миг тя си представи, че някаква хлъзгава ръка я скубе и се опитва да я свали от мотоциклета. Писъкът й разцепи нощта. Очите й щяха да изхвръкнат от орбитите. Неочаквано писъкът й секна и се превърна в гърлен смях, защото тя разбираше добре, че няма никакъв луд индианец и никога не бе имало. Тъмнината и мостът останаха зад гърба им и Коди вече намаляваше скоростта по улиците на Бордъртаун.

Не можеше да спре да се смее, макар да не познаваше този младеж, този гринго, а и не вярваше, че няма да й пусне ръка. Но той наистина не го направи. Тя разхлаби прегръдката си и отново се хвана само за ризата му. Коди също се отпусна, защото така го беше стискала, че без малко да му свали кожата. Разсмя се заедно с нея, но беше нащрек и непрекъснато въртеше очи насам-натам. Беше влязъл в царството на кроталите и трябваше да внимава. Поне за момента смяташе, че има доста добра осигурителна полица, кацнала зад гърба му.

Зави по Втора улица, избегна няколко бездомни кучета и натисна газта към къщата на Джурадо.

19. Една нощ

Докато Коди разправяше измислиците си за Беззъбия, Рей Хамънд се взираше през прозореца на стаята си и мислени какво ли би се случило, ако изчезнеше без позволение.

Ще си изкарам боя, ето какво ще се случи — реши той, — и то напълно заслужено.

Но все пак…

Стоеше в стаята си от два часа, включил слушалките и касетофона си. Беше слушал Били Айдъл, Клаш, Джоан Джет и Хюмън Лийг, докато в същото време си правеше фигурки от пластелин. Майка му беше влязла преди двайсет минути и му беше донесла сандвич с шунка, малко чипс и едно пепси. Беше го осведомила, че Дофин все още стои вцепенена в кухнята. „Най-добре стой тук, за да не пречиш, докато военните не отведат съществото“ — бе му казала тя, а Рей беше забелязал как сърцето й се късаше при самата мисъл. Но нима имаше избор? Онова в кухнята вече не беше Стиви — фактът бе неоспорим.

Да си мисли, че сестра му е изчезнала, докато в същото време тялото й стоеше в кухнята, беше много гадно. Рей винаги я беше смятал за една малка маймуна, която ровеше в записите, моделите, нещата му. Веднъж беше открила дори скривалището на списанията „Пентхаус“ в дъното на килера му. Но, разбира се, той обичаше това дете, беше свикнал да се мотае край него вече шест години, а сега…

А сега — помисли си — нея я няма, а тялото й е тук. Какво ли имаше предвид Дофин, като каза, че Стиви е предпазена? Дали беше безвъзвратно загубена? Отвратително преживяване.

От прозореца си виждаше един син неонов надпис надолу по улица „Селесте“, между магазина за обувки и дрогерията на Рингуълд. Надписът гласеше: „Игрална зала“. Ето къде щяха да бъдат всички довечера. Щяха да играят на електронните игри и да обсъждат кацането на хеликоптера в Престън парк. Щяха да се перчат и да повтарят разни слухове, чути оттук-оттам, а мястото щеше да гъмжи от готини мацета. Но от всички там — ренегати, спортисти и леки мадами — само той щеше да знае истината.