Стингър - Страница 55

В гаража-работилница Коди бе привършил работата си за деня и събираше инструменти, с които да поправи мотоциклета си. Господин Мендоза затваряше бензиностанцията около девет, а след това на Коди щеше да се наложи да направи обичайния си избор — да спи у дома и да се срещне със своя старец по някое време през нощта; да иде в Крепостта, която беше пълна с хулигани и вонеше на марихуана, сякаш беше общежитие в ада; или да спи на Шезлонга — не особено удобно гнезденце, но със сигурност най-спокойното от изброените възможности.

Наведе се напред да извади няколко чисти парцала от една мукавена кутия, при което малкото шишенце падна от джоба на ризата му и издрънча весело на циментовия под. Не се счупи и Коди го вдигна бързо, въпреки че господин Мендоза беше в офиса си, където четеше вестник и чакаше да се появи автобусът на пътната компания „Трейлуейс“.

Коди вдигна стъкълцето и погледна кристалите. Веднъж беше опитал кокаин по покана на Боби Клей Клемънс и това се оказа достатъчно. Този боклук не му харесваше, защото беше разбрал как хората могат да се пристрастят към него и да се чувстват така, сякаш не могат да живеят без него. Беше видял как няколко ренегати загазват здравата заради него. Например Мич — по-старият брат на Танка — преди четири години беше шофирал мустанга си по железопътните релси и се бе блъснал в насрещния влак със сто километра в час, убивайки не само себе си, а още две момичета и сина на кмета Брет. Коди не обичаше и да пие. Най-многото, което си позволяваше, беше да изпуши една-две цигари марихуана, но не и когато нечий живот зависеше от неговите решения. Беше абсолютна глупост да оставиш мисълта си във властта на наркотиците.

Но познаваше хора, които биха дали дясната си ръка само за да всмукнат малко от изпаренията на тези кристали. Би било лесно да иде горе в Крепостта, да ги приготви на пламък и да смърка, докато мозъкът му посинее. Но знаеше, че това няма да му помогне да разбере света по-добре, а само да го накара да мисли, че Мак Кейд е единственият изход от Пъкъл и че трябва да скача на крака всеки път, щом чуе гласа на господаря.

Остави ампулата върху работната маса и докато я гледаше в главата му прозвучаха думите на господин Мендоза за отговорността, която човек поема за своите действия. Може би това беше изтъркана глупост, а може и да имаше истина в нея.

Но той вече беше наясно с решението си.

Вдигна шлосерския чук в дясната си ръка и го стовари върху стъкълцето. То се раздроби на парченца, а жълтите кристали се смачкаха. После замахна с ръка и ги помете в кофата за отпадъци и те се изгубиха сред омаслените парцали и празните кутии от машинно масло.

Душата му не можеше да бъде купена за шестстотин долара на месец.

Коди остави чука настрана и продължи да събира гаечните ключове и втулките, които му трябваха за неговата хонда.

Чу се клаксон, басов и плътен. Автобусът на компанията „Трейлуейс“ пристигаше от Одеса. Коди не вдигна глава и продължи да си върши работата, а господин Мендоза излезе да говори с шофьора, който беше от съседен на неговия град в Централно Мексико.

Пътниците, повечето възрастни хора, се изнизваха един по един от автобуса, за да използват тоалетната или автоматите за бонбони и безалкохолни напитки. Сред тях имаше и едно младо момиче със смачкан кафяв куфар, за което това беше крайната цел на пътуването. То хвърли поглед към шофьора и видя, че говори с някакъв едър среброкос мъж. После погледът му попадна на русото момче, което работеше в гаража. Тръгна към него, тътрейки куфара след себе си.

Коди вече беше събрал нужните инструменти и беше приготвил новите свещи. Наведе се и тъкмо се канеше да се захване с тях, когато чу зад себе си момичешки глас:

— Извинете…

— За тоалетната се отива през вратата на офиса. — Той посочи с движение на главата, свикнал да бъде обезпокояван от пътниците в автобуса.

— Gracias, но ми е нужно известно упътване.

Той се обърна и я погледна. Моментално се изправи и избърса омаслените си ръце във вече мръсната си риза.

Момичето беше на шестнайсет или може би на седемнайсет години, с гарвановочерна коса, отрязана до раменете. Светлокафявите й очи и овалното й лице с високи скули го накараха да потръпне. Имаше стройна фигура, висока около метър и шейсет и пет. Съгласно жаргона на Коди беше готино маце, въпреки че беше мексиканка. Кожата й имаше цвета на кафе със сметана и като изключим бледия гланц за устни, не носеше грим. Очите й определено нямаха нужда от изкуствено подчертаване, мислеше си Коди. Бяха одухотворени и спокойни, макар и да бяха леко зачервени от дългото пътуване с автобуса. Носеше червена карирана блуза, панталони от плат каки и черни маратонки. Малко сърчице на сребърна верижка лежеше в ямката на шията й.

— Упътване — повтори Коди. В устата му, изглежда, имаше твърде много слюнка. Страхуваше се да не му потекат лигите — тогава какво щеше да си помисли това готино маце за него? — Ъ-ъ-ъ… разбира се. — Представи си, че сигурно мирише на нещо средно между смазочно масло и обор. — Упътване за къде?

— Търся една къща. Знаете ли къде живее Рик Джурадо?

Сякаш плиснаха кофа с ледена вода в лицето му.

— Ъ-хъ… да. Защо?

— Той ми е брат — каза готиното маце.

Едва успя да продума:

— О-о…

Русото момче не каза нищо повече. Беше видяла лекото присвиване на очите му, когато спомена името на Рик. На какво ли се дължеше? Проблесна лъч светлина, отразен от обицата му с формата на череп. Беше грубоват, но посвоему красив, реши тя. Все пак изглеждаше опасен и нещо дълбоко в очите му те караше да бъдеш нащрек, нещо, което можеше да изскочи моментално срещу теб, ако не внимаваш. Имаше чувството, че я разглобява напълно и после я сглобява отново, част по част.