Стингър - Страница 47

Коди вдигна форда на нужната височина и спря крана. Включи автоматичния гаечен ключ и разви болтовете, за да свали гумите. Работата тук му помагаше да забрави за своя старец. Но днес поръчките бяха повече от достатъчно, особено тази да извади двигателя на морскозелената камионетка в съседното хале, а му се щеше следобед да отдели малко време, за да почовърка карбуратора на мотоциклета си и да види дали може да сложи край на номерата му.

Някаква кола спря до помпите отвън. Чу се сигналния звънец, но той знаеше, че господин Мендоза поемаше клиентите, дошли за бензин. Смяната на Съни Крауфийлд беше свършила и той си бе тръгнал точно преди Коди да дойде на работа. Това беше добре дошло за Коди, който и без това не можеше да го понася. Според него Крауфийлд беше шантав метис и кротал до мозъка на костите си, но винаги говореше глупости за това как някой ден ще стъпче Джурадо и ще стане главатар. От това, което стигаше до ушите му, Коди разбираше, че дори кроталите нямаха много вземане-даване с Крауфийлд. Къщата му беше в единия край на сметището за коли и той живееше в нея съвсем сам, в компанията на колекционираните от него животински скелети. Никой не проумяваше откъде и как се сдобива с тях.

Чу се клаксон. Коди вдигна глава от работата си.

До помпите бе спрял сребристосин, излъскан до блясък мерцедес-кабриолет. Зад волана седеше мъж със слънчеви очила и сламена шапка с широка периферия. Той вдигна ръка и направи знак на Коди да излезе. Беше с кафяви шофьорски ръкавици от естествена кожа. На седалката до него имаше едър доберман, а на задната беше клекнал още един. Мендоза излезе от офиса си и заобиколи колата, за да говори с шофьора. Коди се залови отново с работата си, но клаксона на мерцедеса отново бибитна нетърпеливо.

Мак Кейд беше настойчив като кърлеж. Коди знаеше какво иска. Продължаваше да натиска клаксона, въпреки че Мендоза стоеше до него и се опитваше да му обясни, че Коди има работа. Мак Кейд не му обръщаше капка внимание. Коди изпсува под носа си, остави автоматичния гаечен ключ и без да бърза особено, започна да бърше ръце в един парцал. Най-накрая излезе на яркото слънце.

— Напълни я догоре, Коди! — каза Мак Кейд. — Ти знаеш какво пие.

— Имаш работа в гаража, Коди! — каза му Мендоза, като опитваше да го прикрие, защото и той самият познаваше номерата на Кейд. — Не е нужно да излизаш и да наливаш бензин. — Очите му бяха тъмни и гневни и с посребрената си коса и рошави сребристи мустаци приличаше на стара мечка гризли, готова за последната решителна схватка. Ако ги нямаше тези проклети кучета, сигурно би издърпал Кейд от префърцунената му кола и здравата би го набил.

— Хей, страшно държа да знам кой пипа колата ми. — Гласът на Кейд бе провлачен и лигав. Беше свикнал да му се подчиняват. Той се усмихна на Мендоза и показа ред малки зъби, блестящобели на фона на загорялото му лице. — Усещам лоши вибрации тук наоколо, човече. Наистина имаш доста тъмна карма.

— Не искам нито да имам нещо общо с теб, нито да ти слушам глупостите! — извика Мендоза и Тифус, кучето на предната седалка, настръхна и изръмжа. Второто, чието име беше Тетанус, гледаше напрегнато от задната седалка, а ухото му лежеше отпуснато на черепа му. Това, че другото беше отрязано, както и малко по-широките плешки на Тифус, бяха единствените различия между двете животни.

— Сигурен ли си? Мога и сам да си докарам цистерни с гориво, ако искаш.

— Да, може би така ще бъде най…

— Спрете! — намеси се Коди. — Няма нужда да ми ставаш пазач — каза той на Мендоза. — Мога и сам да се грижа за себе си.

Отиде до дизеловата помпа, извади маркуча и изчака брояча да спре на нула.

— Хайде да не се караме, Мендоза — каза Кейд, докато Коди пълнеше резервоара му. — Съгласен ли си?

Мендоза изпръхтя сърдито и погледна към Коди. Момчето кимна, че всичко е наред.

— Ще бъда в офиса. И внимавай да не ти пробута нещо. — Обърна се и се отдалечи, а Кейд увеличи звука на касетофона в колата. Тина Търнър гърмеше с дрезгавия си глас: „Отнасяй се по-добре с мен!“

— Можеш да почистиш и предното стъкло — каза той на Коди веднага щом Мендоза влезе в офиса си.

Коди се захвана с гумената миячка. Виждаше изкривеното си отражение в огледалните стъкла на слънчевите очила на другия. Кожена каишка придържаше шапката на Кейд през брадичката. Беше облечен в копринена риза с къси ръкави с цвят на пунш и в тъмни джинси. На шията му висяха няколко златни верижки, на една от които имаше стар знак на мира и малки плочици с чужди думи на тях. На лявата китка носеше часовник „Ролекс“ с вградени в циферблата диаманти, а на дясната — златна гривна, на която беше гравирано „Мак“. И двата добермана наблюдаваха с особен интерес движенията на гумената миячка напред-назад по стъклото.

Кейд намали музиката.

— Предполагам, чул си за метеора? Бая далеч, а?

Коди не отговори. Разбира се, беше видял хеликоптера в Престън парк, но не знаеше какво става, докато Мендоза не му беше казал. Ако господин Хамънд беше чул, че камионетката на жена му е била ударена от метеор, мислеше си Коди, повече от сигурно беше, че едва ли щеше да се мотае из училище толкова дълго след удрянето на звънеца.

— Ъ-ъ-ъ, чух още, че метеорът бил горещ. Радиоактивен. Това се смята за тайна, но я чух от Опашката на Кита в „Дамгосващо желязо“, а тя я чула от помощник-шерифа. Струва ми се, че малко радиация би могла да накара този проклет град да лумне като факла, а?

Коди се зае най-съсредоточено да чисти остатъците от някаква сплескана върху предното стъкло мушица.