Стингър - Страница 37

— Какво ще кажеш за това? — попита той Коди.

Момчето вдигна рамене. В шкафчето си беше оставил закачалката за вратовръзки, вече окончателно завършена. Искаше да я занесе вкъщи и да поработи няколко часа при господин Мендоза. Иначе не бързаше.

— Ако аз остана, остават и те. — Той посочи с глава своя антураж, шестима яки ренегати — Уил Латам, Майк Фракнър, Боби Клей Клемънс, Дейви Самърз и Танка.

— Добре, само седнете.

Коди се запъти нехайно към мястото си. Другите го последваха. Танка подпря стената с едрото си рамо и зачопли нокти с един разгънат кламер.

— Ще остарея от чакане, amigo — високо обяви Рик.

Том отиде до бюрото си и седна на ръба му. Отзад на дъската беше написан планът на разказа „Конан Варваринът“ от Робърт Е. Хауърд. Беше казал на момчетата да го прочетат, за да обсъдят законите в нецивилизованите страни. Бяха го прочели само двама или трима.

— Утре е последният ви ден в училище — започна той. — Исках да…

— О, майчице! — изпъшка Рик и смъкна шапката над очите си. Пекуин удари главата си върху масата и шумно захърка. Ренегатите наблюдаваха в гробно мълчание.

Ризата на Том беше мокра от пот и се бе залепила на гърба и раменете му. Вентилаторът духаше само горещ въздух. Танка внезапно се оригна и това прозвуча като гръм от гаубица. Всички ренегати избухнаха в смях. Кроталите посрещнаха изявата му с мълчание.

— Исках да ви кажа само, че… — опита се отново Том, но гласът му засече. Никой не го гледаше. Не даваха и пет пари за това, което щеше да каже. Вече се бяха скрили зад маската на отегчението. По дяволите! Все едно да мяташ ласо по луната, помисли си той. Но сега вече беше страшно ядосан от отегчените им пози, както и на онзи, който трябваше да оправи проклетия климатик. Ядосан беше и на себе си, задето постъпваше толкова глупаво. Почувства как стените се затварят около него и усети струйката пот по гърба си. Вълна от ярост го обхвана, заблъска се в гърдите му с все сила и накрая изригна навън.

Ръцете му реагираха първи. Той грабна дебелия том „Преходните правителства“ от бюрото си и го запрати с все сила напред.

Книгата се удари с трясък в отсрещната стена. Пекуин подскочи и изправи глава. Рик Джурадо бавно побутна шапката над очите си. Танка спря да си чисти ноктите, а Коди присви очи.

— Значи това ви накара да ми обърнете внимание, а? — извика Том с почервеняло лице. — Малко шум и разрушение, а? Това ли е вашият стимул в живота?

— Да — отговори Коди. — Трябваше да хвърлите книгата още първия учебен час.

— Корави момчета… и момичета — каза Том, поглеждайки към Мария Наваро, която седеше сред кроталите. — Страшно корави! Локет, ти и Рик Джурадо си приличате страшно много…

Рик изпръхтя подигравателно.

— Много си приличате — продължи Том. — И двамата надминахте себе си да се правите на корави и глупави, та да вземете акъла на тези, които сляпо ви следват и ви подражават. Видях вашите тестове. Мога да различа кога някой е глупав и кога се прави на такъв. И двамата можехте да постигнете много повече, ако…

— Човече, ти май имаш словесна диария! — прекъсна го Коди.

— Може и да имам. — Под мишниците на Том се стичаха ручейчета от пот. Трябваше да продължи. — Знам, че и двамата можехте да се представите много по-добре. Но вие се правите на тъпи и отегчени. Или просто на шибани. — С тази дума Том успя да задържи вниманието им. — За мен и двамата сте просто страхливци.

Последва дълга пауза. Лицата на Локет и Джурадо бяха напълно безизразни.

— Хайде де! — подтикна ги Том. — А? Не мога да повярвам, че две корави момчета като вас само ще мълчат и няма да кажат нещо остро за…

— Да, аз имам нещо да кажа — изправи се Коди, — часът свърши.

— Много добре! Давай! Излез! Джурадо поне има смелостта да остане и да слуша.

— Дрън-дрън — каза Коди със студена усмивка. — В час ще стоя и ще те слушам, господине, но когато удари звънецът, идва моето време. — Той тръсна глава и черепчето, закачено на ухото му, се залюля и проблесна на слънцето. — Ама ти за какъв се мислиш? Смяташ, че знаеш отговорите на всички въпроси и просто можеш да ги посочиш, така ли? Господине, та ти не знаеш нищо за мен!

— Знам, че слушаш в час, независимо дали другите разбират това или не. Знам също, че имаш много повече ум, отколкото пока…

— Я престани с тия приказки! Просто край! Можеш да ми проповядваш, ако си на мое място. А дотогава можеш да вървиш по дяволите!

Това бе посрещнато с одобрителни възгласи от останалите ренегати.

Чуха се аплодисменти. Том погледна към Рик Джурадо, който бавно пляскаше с ръце.

— Ей, Локет! — подигра се той. — Трябвало е да станеш артист. Щеше да спечелиш някоя и друга награда.

— Не ти ли харесва? — Гласът на Коди беше леденостуден, по очите му горяха. — Знаеш какво да правиш тогава, скапаняк такъв!

Рик спря да пляска с ръце. Тялото му се напрегна, беше готов да скочи от чина.

— Може и да знам, Локет. Може да дойда и да подпаля шибаната ти къща, както твоите хора правят с нашите.

— Престанете със заплахите — намеси се Том.

— Я не ме разсмивай! — Коди подигравателно се изсмя, без да обърне внимание на думите на учителя. — Не сме горили никакви къщи. Вие сами сте си ги подпалили, за да се разпищите после, че ние сме го направили.

— Пресечете ли моста през нощта, hombre — каза тихо Рик с дивашка усмивка, — ще ви устроим истинска гореща фиеста. Разбра ли, глупако?

— О, треперя! — Наистина никой от ренегатите, поне доколкото Коди знаеше, не беше подпалвал тия къщи в Бордъртаун.