Стингър - Страница 32

Тялото на Стиви се строполи на пода и дясното й рамо пое удара. Синя и пулсираща, сферата падна от схванатите й ръце и се търкулна под леглото, където бавно възвърна абаносовочерния си цвят.

11. Трансформацията

— Не знам какви глупости искате да ми пробутате — каза Джеси, — но това не беше метеор. Знаете го толкова добре, колкото и аз.

Мат Роудс се усмихна едва доловимо и запали цигара. Той седеше срещу Джеси в едно сепаре в „Дамгосващо желязо“ — малко, но спретнато кафене на улица „Селесте“, със съответните дамгосващи железа по стените, покривки на червени карета и столове от червена пластмаса. Специалитетът тук беше голям телешки хамбургер. Месната му плънка беше „дамгосана“ със знака на заведението — двойно хикс. Пред Роудс имаше чиния с остатъци от специалитета.

— Добре, доктор Хамънд — каза той, след като дръпна от цигарата, — кажете ми тогава какво е било?

— Откъде да знам! — вдигна рамене Джеси. — Да не съм от авиацията.

— Не сте, но, изглежда, сте видели обекта достатъчно ясно. Хайде, кажете ни какво мислите за него.

Сю Мълинакс, едра жена с голям ханш и по детски нежни кафяви очи, около които имаше излишества от грим, приближи до тях с кана кафе и доля в чашите им. Преди десет години Сю беше лидерка на мажоретките в Престънската гимназия. Тя се отдалечи от масата, оставяйки след себе си аромата на „Джорджио“.

— Беше машина — опита се да обясни Джеси, щом Сю се оттегли на достатъчно разстояние. — Нещо като секретен модел самолет. Като онзи бомбардировач „Стелт“…

Роудс се засмя и издиша дима през носа си.

— Госпожо, четете твърде много шпионски романи! Няма вече човек, който да не знае за него. Това не е никакъв секретен самолет.

— Ако не е бил „Стелт“, тогава е било нещо от не по-малка величина — продължи Джеси, без да се впечатли от думите на полковника. — Видях парче от него, цялото покрито със знаци. Приличаха на японски йероглифи. Или нещо средно между японски йероглифи и руски букви. Сигурна съм обаче, че не бяха английски. Да ми кажете нещо за това?

Лицето на мъжа помръкна. Той се обърна към прозореца и изложи пред нея орловия си профил. Недалеч оттук хеликоптерът все още стоеше в Престън парк и събираше любопитна тълпа. Капитан Гънистън пиеше кафе на бара и се мъчеше да не отговаря на въпросите на Сесил Торсби, шкембестия готвач и собственик на заведението.

— Мисля, че отново се връщаме на първоначалния ми въпрос — каза полковникът след малка пауза. — Какво повреди колата ви? Бихте ли ми отговорили?

— А вие бихте ли ми казали какво беше това, което падна? — Джеси реши да не споменава за черната сфера, докато не получи някакъв определен отговор. Не изглеждаше опасна за Стиви и нямаше защо да бърза да им я дава.

Мъжът въздъхна и я загледа втренчено с леко дръпнатите си строги очи.

— Госпожо, не знам за каква се мислите, но…

— Доктор — прекъсна го Джеси. — Аз съм доктор. И бих искала да престанете да ми говорите така покровителствено.

— Дадено, доктор — кимна с глава Роудс. Трябва да сменя подхода, помисли си той. Тази жена никак не бе глупава. Не бе като двамата дървеняци, шерифа и кмета. — Добре, ако предположим, че ви кажа какво е било, ще трябва да подпишете декларация за пазене на тайна, даже може да се наложи да дойдете с мен до базата в Уеб. Бюрокрацията там е способна да разплаче и голям мъжага и щом веднъж попаднете в компютъра, трябва да внимавате да не се наложи да ползвате безплатна стая и храна в някое от съответните заведения за неопределен период от време. — Той изчака, за да може Джеси да проумее казаното. — Това ли искате, доктор Хамънд?

— Искам да чуя истината, а не разни врели-некипели. Искам да я чуя и тогава ще ви кажа какво знам по въпроса.

Мъжът изпука кокалчетата на дясната си ръка и се опита да си придаде възможно най-мрачен вид.

— Преди няколко месеца успяхме да заловим един руски хеликоптер. Пилотът избягал с него в Япония. Машината е наблъскана до козирката с оръжие, инфрачервени устройства и сензори. Има също и насочваща лазерна система — нещо, на което отдавна бяхме хвърлили око. — Той смукна още веднъж от цигарата. В кафенето нямаше други хора освен Гънистън, Сесил и Сю Мълинакс, но полковникът почти шепнеше. — Техниците провеждаха изпитания с апаратурата в базата Холоман в Ню Мексико, но се случиха неприятности. Очевидно един от тях, който успял да се промъкне през охраната, е бил дълбоко законспириран агент. Той откраднал хеликоптера и отлетял с него. Базата в Холоман ни помоли за помощ, защото хеликоптерът, изглежда, се насочвал към проливите. Вероятно е щял да бъде посрещнат от руски изтребители от Куба. Както и да е, ние го свалихме. Нямахме друг избор. Хеликоптерът се разпадна точно когато минаваше над вас. Сега трябва да съберем парчетата и да се изнесем оттук, преди да са довтасали вестникарите. — Той изгаси цигарата си в пепелника на масата. — Това е. Можете да прочетете цялата история в „Тайм“ другата седмица, ако не успеем да прикрием нещата.

Джеси внимателно го наблюдаваше. Изглежда, беше решил да не остави и помен от фаса си.

— Не видях никакви перки на онова нещо.

— Господи! — Роудс повиши леко тон. Гънистън и Сесил погледнаха към тяхното сепаре. — Казах ви това, което знам, госп… доктор Хамънд. Ако искате, вярвайте, ако искате, недейте, но помнете едно: вие криете информация от правителството на Съединените щати и това може да докара на вас и на цялото ви семейство доста неприятности.

— Изобщо не ме интересуват заплахите ви.