Стингър - Страница 23

— Отново стана черна — каза тя. Лицето й беше покрито с прах. — Знаеш ли? — Сниши глас, сякаш се готвеше да сподели някаква тайна. — Струва ми се, че отново щеше да запее, но се уплаши.

Какво ли щеше да представлява светът без детското въображение, помисли си Джеси. Канеше се да вземе черната сфера, но реши, че не е опасна за Стиви. И без това щяха да я предадат на шерифа Ванс веднага щом стигнеха до града.

— Да не я изпуснеш! — повтори Джеси и се обърна да види какво бе предприел Мендоза.

— Добре, мамо.

Стиви се отдалечи на няколко крачки и отново започна да тръска черната топка, но не можа да върне нито музиката, нито бляскавия син цвят на повърхността й.

— Не умирай! — заповяда й Стиви, но не последва никаква промяна. Топката си оставаше черна и Стиви можеше да види собственото си лице, отразено от лъскавата й повърхност.

Вътре в сферата, в ядрото й, нещо се размърда бавно и предпазливо — едно древно нещо, съзерцаващо блясъка на докосналата го през мрака светлина. След това то отново се затаи, като размишляваше и набираше сили.

Мендоза закачи камионетката към сервизната кола. Джеси благодари на Тайлър и Бес. Двете със Стиви се качиха при Мендоза и той подкара към Пъкъл. Момиченцето продължаваше да стиска в ръце черната сфера.

От югозапад, на такова разстояние, че оставаше почти незабелязан, ги следваше един хеликоптер.

7. Гнуси в акция

Звънецът пронизително извести, че е време за междучасие. В следващия момент тихите коридори на Престънската гимназия се огласиха от страхотен шум. Климатичната инсталация все още беше повредена, тоалетните воняха на цигари и марихуана, но буйните викове и смях говореха за весело настроение.

В многото смях обаче се долавяше фалшива нотка. На всички ученици беше ясно, че това беше последната година на Престънската гимназия. Пъкъл беше горещо и страшно неприятно място, но въпреки всичко беше родният им дом, а човек трудно напуска родното си място.

Всички те представляваха живата история на борбите, ставали тук преди тях. Чертите им носеха отличителните белези на племената и расите, които бяха дошли от Мексико и от вътрешността на страната, за да изградят тук, в тази тексаска пустиня, свой дом. Виждаха се черните лъскави коси и рязко очертаните скули на индианците от племето навахо, високото чело и тежкият абаносов поглед на апахите, гърбавите носове и очертаните профили на конквистадорите; мяркаха се русите, кестеняви или червени коси на пионерите и жителите на пограничните райони, жилавите фигури на каубои, обяздващи диви коне, и дългокраките, самоуверени жители от Източните щати, дошли да търсят богатство в Тексас много преди да пукне първата пушка в Аламо.

Всичко това се виждаше в лицата и костите, в походката, в изражението и говора на учениците, които сменяха класите стаи. Стотици години на разправии, прехвърляне на стада с животни и свади в пивниците се движеха по коридорите. Но даже и техните предци, даже облечените с еленска кожа индианци и нарисуваните с бойни шарки воини, които си бяха рязали скалповете, щяха да се обърнат в гробовете си, ако можеха да видят от Щастливите ловни полета сегашната мода. Някои от момчетата бяха подстригани съвсем ниско, по войнишки, други си бяха оставили щръкнали кичури и ги бяха оцветили във възмутителни цветове, а трети имаха къси прически с оставени дълги опашки отзад. Много от момичетата носеха косите си ниско подстригани по момчешки и също толкова крещящо оцветени, други имаха загладени прически „ала принцеса Даяна“, а някои бяха с дълги гриви, сресани назад и намазани с гел, дори украсени с пера — несъзнателно връщане към техните индиански предци.

Носеха пъстри анцузи, гащеризони с маскировъчна шарка, ризи от мадраско каре с кожени пискюли, тениски, възпяващи състави като „Сирените“, „Зверугите“ или „Умрелите Кенеди“, панталони от плат каки с десени на вратовръзки, избелели и закърпени джинси, военни обувки, ръчно изрисувани гуменки, евтини мокасини, сандали с дълги върви и стари прости джапанки, изрязани от автомобилна гума. В началото на годината съществуваше нещо като униформа, с която да се ходи на училище, но директорът на Престънската гимназия — нисък латиноамериканец на име Джулиъс Ривера, познат сред учениците като Малкия Цезар — постепенно беше занемарил това положение, щом стана ясно, че положението на училището беше безнадеждно. Учениците от областта Президио щяха да бъдат карани с автобус на повече от четирийсет километра до гимназията в Марфа, а Малкия Цезар щеше да преподава геометрия на второкурсници от гимназията Нортбрук в Хюстън.

Стенните часовници продължаваха да отброяват секундите и младите потомци на стрелци, фермери и индиански вождове продължаваха към стаите за следващия учебен час.

Рей Хамънд търсеше учебника по английски в шкафчето си в „Б“-крилото на гимназията. Умът му бе зает с това, което му предстоеше следващия час в другото крило на гимназията, затова не видя, че някой го приближи отзад.

Тъкмо си намери учебника и един крак в протрита военна кубинка внезапно го ритна от ръцете му. Учебникът изхвърча във въздуха и се отвори. Разхвърчаха се листове, маркери за страници и нецензурни рисунки и накрая учебникът се блъсна в стената, на косъм от две момичета, които се бяха навели да пият вода от чешмата.

Рей вдигна глава и погледна стреснато с широко отворени очи, уголемени още повече от лещите на очилата му. Разбра, че бе настъпил денят на Страшния съд. Една ръка го сграбчи отпред за ризата и го дръпна така, че се изправи на пръстите на краката си.