Стингър - Страница 16

— Разбрано.

— Почакай — добави Ванс. — Можеш да излезеш и извън околията. Обади се на летищата в Мидлънд и Биг Спрингс. По дяволите, обади се и на Военновъздушната база в Уеб. Смятам, че това стига.

— Да, сър.

— Ще направя една обиколка на Бордъртаун и се връщам. Някакви обаждания?

— Не, сър. Всичко е притихнало като курва в църква.

— Хей, момче, пак мислиш за Опашката на Кита! По-добре я зарежи, преди да си паднал в капана. — Ванс се засмя. Само като си представеше, че Дани си има вземане-даване със Сю Мълинакс, Опашката на Кита, започваше да се смее, сякаш го гъделичкат. Опашката на Кита беше два пъти колкото момчето. Беше сервитьорка в кафене „Дамгосващо желязо“ на улица „Селесте“ и той познаваше около десет души, които бяха потапяли фитилите си в нейния пламък. Защо да не го стореше и това момче?

Дани не отговори. Ванс знаеше, че когато му говори така за Опашката на Кита, му лази по нервите, защото Дани Чафин беше романтично хлапе с жълто около устата и не осъзнаваше, че Сю го баламосва. Нищо. Щеше да се научи.

— Ще ти се обадя по-късно, Дани — каза Ванс и върна радиотелефона в гнездото му. Отляво се задаваше хребетът с Шезлонга. Къщите и сградите на Пъкъл от двете страни на Коубър Роуд проблясваха на ярката слънчева светлина.

Беше твърде рано за неприятни изяви в Бордъртаун и Ванс го знаеше. Но, от друга страна, човек никога не можеше да предположи какво би запалило фитила на тези мексиканци. „Испанци“, измърмори Ванс и поклати глава. Имаха кафява кожа, черни коси и очи, преживяваха с тортиля и енчилада и бръщолевеха езика, който се говореше на юг от границата. За Ванс това означаваше, че са мексиканци, независимо къде са се родили или с какви измислени имена ги наричаха. Бяха си чисто и просто мексиканци.

Сгушена в процепа под таблото лежеше пушката му, а под седалката до него се намираше Луисвил Слъгър — бухалката му за бейзбол. Беше създадена тъкмо за разбиване на черепи на потни гърбини, мислеше си Ванс. Особено за черепа на един нахакан пънкар, който се смяташе за силния на деня там. Сигурен беше, че рано или късно мистър Луисвил щеше да се срещне с Рик Джурадо и тогава — буум! — Джурадо щеше да бъде първата потна гърбина в открития космос.

Той мина покрай Престън парк и стигна Рипъблика Роуд, зави надясно при бензиностанцията на Ксавиер Мендоза и се отправи по моста на Змийска река към прашните улици на Бордъртаун. Реши да стигне до къщата на Джурадо на Втора улица, вероятно да поседи пред нея и да види дали има нужда от превантивна намеса.

Защото в края на краищата, каза си Ванс, работата на шерифа беше да предотвратява престъпленията. По това време догодина вече нямаше да бъде шериф, така че беше добре да предприеме колкото може повече превантивни действия. Мисълта за Селесте Престън, която го командваше като някакво ваксаджийче, го накара да премигне от обида и той настъпи яростно педала на газта.

Спря пред кафява дъсчена къща на Втора улица. Очуканото черно камаро на момчето беше паркирано до тротоара, а по улицата се виждаха и други таратайки, които дори Мак Кейд не би взел. В задните дворове бяха опънати въжета, на които висеше пране, а в голите дворове отпред тук-там се виждаше да кълве по някое пиле. Земята и къщите принадлежаха на някакъв граждански комитет на мексиканските американци и символичната рента отиваше в бюджета на града, но Ванс представляваше закона както тук, така и от другата страна на моста. Къщите, повечето от които бяха от началото на петдесетте, бяха дъсчени или пък е декоративна гипсова мазилка и ако се съдеше по вида им, всички се нуждаеха от ремонтиране, но бюджетът на Бордъртаун не можеше да позволи такива разходи. Това бяха бордеи, а тесните улици бяха посипани със ситен жълт прах, в който се подмятаха стари, негодни за употреба коли, перални и всякакви други боклуци — неизменните паметници на бедността. Бордъртаун имаше вече над хиляда жители и повечето от тях бяха работили в медната мина. Когато я затвориха, по-сръчните заминаха по други места, а останалите отчаяно се вкопчиха в малкото, което имаха.

Преди две седмици бяха пламнали няколко празни къщи в края на Трета улица, но доброволната противопожарна бригада от Пъкъл беше спряла разпространението на пожара. В пепелта намериха остатъци от напоени с бензин парцали. А миналия уикенд Ванс прекъсна една битка между цяла дузина ренегати и кротали в Престън парк. Отново назряваше нещо, също като през миналото лято, но този път Ванс беше решил да вкара духа в бутилката, преди някои граждани на Пъкъл да пострадат.

Наблюдаваше как един петел от дребната порода се перчи важно по улицата пред колата. Натисна клаксона и той подскочи във въздуха. От него паднаха три пера.

— Малък негодник! — каза Ванс и посегна към горния джоб и пакета с цигари.

Преди да успее да си извади една, долови някакво движение с крайчеца на окото си. Погледна надясно, към къщата на Джурадо, и видя момчето, застанало на входа й. Те се изгледаха продължително. Времето минаваше. Изведнъж ръката на Ванс трепна и сякаш по своя собствена воля натисна клаксона отново. Протяжният му вой отекна по Втора улица и предизвика кварталните кучета, които му отвърнаха с бесен лай.

Момчето не помръдна. Беше облечено в черни джинси и синя раирана риза с къси ръкави. С едната си ръка придържаше отворена мрежестата врата, а другата висеше надолу със свит юмрук.

Ванс натисна клаксона още веднъж и го остави да стене в продължение на шест тягостни секунди. Кучетата вече наистина вдигаха шум до бога. Някакъв мъж надникна от вратата на четвъртата къща откъм горния край. На верандата на друга къща се появиха две деца и останаха да зяпат, докато излезе някаква жена и ги накара бързо да се приберат. Когато врявата поутихна, Ванс чу крясъци и псувни на испански — този език непрекъснато му звучеше като псуване — от отсрещната къща. Тогава момчето пусна вратата и слезе по разнебитените стълби на верандата до тротоара. „Хайде, малък петльо! — мислеше си Ванс. — Хайде, само посмей да започнеш нещо!“