Стингър - Страница 146

146

— Сама не би могла да стигнеш капака за тавана — каза Джеси. — На какво се качи?

— На един уред за поставяне на тялото — отговори Дофин. Осъзна, че преводът не беше точен и се поправи: — На един стол. След това го върнах на същото място, където беше преди това.

Джеси си спомни как малкото момиченце беше придърпало стола до прозореца и се беше качило, за да притисне длани в стъклото. И през ум не й беше минало, че Дофин може да е използвала стол и преди — за да стигне до капака за тавана. Тя погледна през прозореца към огньовете. Бяха стигнали вече до улица „Селесте“, много близо до тяхната къща.

— Защо си сигурна, че Стиви е на безопасно място?

— Капсулата ми е… как се казва… не-раз-ру-ши-ма. Нищо не е в състояние да я отвори. Даже и напреднала технология като тази на Стингър.

Две минути преди това Дофин бе усетила хладния повей на търсещия лъч. Значи той правеше пълно завъртане за четиристотин и осемдесет земни секунди.

— Колко е часът? — попита тя Том.

— Три и осемнайсет.

Дофин кимна. Търсещият лъч щеше да се появи отново след триста и шейсет секунди. Започна да отброява мислено, като използваше земни математически правила.

— Стингър се опитва да намери капсулата с електронен лъч от кораба си. Лъчът е задействан още в момента на приземяването. Той се захранва от апарат, който е изчислил размерите и плътността на капсулата, но тя е снабдена със защитен механизъм, който го отблъсква.

— Значи Стингър няма да може да я намери, така ли? — попита Джеси.

— Още не е успял. Но лъчът продължава да действа — каза Дофин и обърна поглед към пожарите отвън. Знаеше, че трябва да им каже останалото. — Лъчът е много мощен. Колкото по-дълго съм вън от капсулата, толкова повече отслабва защитният й механизъм. — Тя срещна втренчения поглед на Джеси. — Не предполагах, че ще остана толкова време вън от нея.

— Искаш да кажеш, че има голяма вероятност Стингър да я намери на тавана? — каза Том.

— Мога да изчисля вероятността, ако желаете.

— Не, няма нужда. — Джеси не се интересуваше от точното число, защото очевидно пак щеше да бъде в полза на Стингър, както всичко останало.

Роудс отиде до прозореца. Искаше му се да подиша чист въздух. Последните няколко коли се натъпкаха на паркинга. Не беше сигурен дали иска да знае от кого бягаха тези хора. Обърна се към Дофин:

— Ти каза, че можеш да се измъкнеш оттук с кораба на Стингър. Обясни ми по-подробно.

— Бягала съм от „Скала седем“ два пъти преди това. И двата пъти бях преследвана от Стингър, и двата пъти бях хващана от него. Познавам системите на кораба и командните апарати. Познавам също и звездния коридор, по който да стигна до моята планета.

— Ако влезеш вътре, можеш ли да спреш силовото поле?

— Да. То се захранва от резервен източник на мощност. От него се захранват и… — В земния език не съществуваха думи, с които да опише точно системата за летене на пирамидата и тя избра най-близките по значение: — … главните двигатели.

— Значи силовото поле трябва да се изключи, преди да се задействат двигателите? Колко време е нужно за това?

— Различно, в зависимост от това доколко е изтощен източникът. Приблизително от петнадесет до двадесет земни минути.

Полковникът изсумтя. Опитваше се да си избистри съзнанието, за да може да мисли по-добре.

— Слънцето ще изгрее след близо час и половина. Около силовото поле трябва да са се събрали няколкостотин души от щатската войска, от военновъздушните сили, както и много репортери. — Устните му се разтеглиха в лека усмивка. — Сигурно старият Бъкнър се разпорежда сега там. Обзалагам се, че направо са полудели да мислят как да попречат на вестникарските хрътки да снимат. Всичко обаче ще се появи във вестниците и по телевизията най-късно до дванайсет часа и нищо на света не е в състояние да им попречи да го направят. — Усмивката му полека угасна. — Ако премахнем силовото поле, ще имаме някакъв шанс да се измъкнем оттук със здрави кожи. — Той вдигна ръка и погледна сините отпечатъци от пръсти върху нея. — Не всички обаче. Сега те моля да си помислиш много добре. Има ли някакъв начин да се влезе в този кораб?

— Да — отговори Дофин веднага. — През тунелите на Стингър.

— Имах предвид някакъв друг начин. — Самото споменаване на тези тунели предизвика спазъм в гърдите на Роудс. — Какво ще кажеш за портала, през който излезе онова летящо нещо? Има ли други входове за кораба?

— Не, само тунелите.

Роудс въздъхна шумно, също като спукана гума. Нямаше надежда. Нищо не можеше да го накара да влезе отново в тези тунели.

Гънистън се върна и доведе със себе си Зарра Алхамбра.

— Кажи и на тях това, което каза на мен — подкани го той.

— Нещо излезе от улицата в Бордъртаун — обърна се Зарра към полковника. — Всички бяхме в църквата. Коди Локет и Рик го видяха и накараха всички да излязат от църквата и да тръгнат насам. Това е.

— Къде са сега Коди и Рик? — попита Том.

— Не знам. Всичко стана страшно бързо. Предполагам, че са тръгнали насам.

Дофин усети върху себе си лъча и кожата й настръхна от хладината, която повя. Беше допуснала грешка от четири секунди в изчисленията си.

Вратата отново се отвори и вътре влезе Боби Клей Клемънс, който се бе качил да наблюдава от покрива заедно с Майк Фрекнър и още неколцина други ренегати. Той хвърли бърз поглед към кроталите в стаята. При други обстоятелства нямаше да се поколебае да ги нападне, задето навлизат в територията на ренегатите, но сега всичко беше забравено.

146