Стингър - Страница 12

— Да, сеньора?

— Не исках да се нахвърлям така върху теб преди малко. Просто… нали знаеш, времената са такива, че…

— Разбирам, сеньора.

— Добре. Слушай, ако ви се прииска нещо от барчето, с Мигел можете и сами да се обслужите. — Вдигна рамене. — Защо да оставям алкохола да се разваля и да отива на вятъра.

— Благодаря, сеньора, ще го направим.

Селесте знаеше, че това няма да стане. Таня и мъжът й не пиеха. Е, нали все някой трябваше да е с трезва глава в къщата, за да държи лешоядите надалеч.

— Знаеш ли — студеният й поглед се закова върху очите на Таня, — от трийсет и четири години си тук и винаги си ме наричала госпожа Престън или сеньора Престън. Не си ли искала да ми кажеш поне веднъж Селесте?

Таня се поколеба. След това поклати глава:

— Нито веднъж, сеньора.

Селесте се засмя. Смехът й беше сърдечен и издаваше в нея жената, която някога бе водила тежък живот и не се беше срамувала от калта под ноктите, жена, която знаеше, че победата и загубата са двете страни на една и съща монета.

— Голям чешит си, Таня. Знам, че никога не си ме харесвала, но си страхотна. — Усмивката й угасна. — Благодаря ти, че остана с мен през последните няколко месеца. Не беше длъжна.

— Господин Престън винаги беше добър с нас. Искахме да отвърнем на доброто с добро.

— И го направихте. — Селесте леко присви очи. — Искам да ми кажеш нещо, ама няма да лъжеш. Щеше ли първата госпожа Престън да се справи по-добре с тая свинска бъркотия?

Лицето на Таня остана безизразно.

— Не — отсече тя. — Първата госпожа Престън беше красива и милостива, но нямаше вашия кураж.

— Аха — изсумтя Селесте, — освен това не беше луда и още преди четирийсет години изчезна яко дим от тази адска дупка.

Таня рязко се върна на по-безопасна тема:

— Ще искате ли нещо друго, сеньора?

— Нищо. Но очаквам шерифа да дойде всеки момент, така че се ослушвай.

Таня излезе от стаята с вдървена походка. Стъпките й се отдалечиха по дъбовия под в дългия коридор.

Селесте се заслуша в тях, осъзнавайки колко пусто кънти всичко в къща без мебели. Е, разбира се, бяха й останали няколко, като например леглото и тоалетката, а също и масата долу в трапезарията, но не бяха много. Тя прекоси стаята и си избра една черна пура от обкованата със сребърен филигран кутия, френската кристална запалка вече беше заминала за търга и Селесте си запали пурата с кибрит, на който имаше реклама на Клуба на Боб Уайър на шосе 67. Излезе на балкона, издиша миризливия пушек и вдигна лице към безмилостното слънце.

И този ден обещава да бъде страшно горещ, помисли си тя. Беше виждала и по-лоши дни. И занапред щеше да ги вижда. Цялата тази бъркотия с адвокатите, с щатските власти на Тексас и данъчното бюро щеше да отмине като облаче, подгонено от силен вятър, и животът й отново щеше да продължи.

— Животът ми — каза тя и бръчките около устата й се вдълбаха. Беше изминала дълъг път от порутената къща край морския бряг в Галвстън, замисли се. А сега стоеше на балкона на къща в испански стил с трийсет и шест стаи, разположена в имение от сто акра. Какво от това, че къщата беше празна, а земята наоколо — камениста пустиня! В гаража я очакваше канареножълт кадилак — последната от шестте й коли. По стените на голямата къща се виждаха празни петна, където бяха висели картини на Миро, Рокуел и Дали. Те първи бяха продадени на търг, заедно с френските антични мебели и колекцията на Уинт, съдържаща над хиляда препарирани гърмящи змии.

Банковата й сметка беше пресъхнала като локва на слънце, но цял полк адвокати от Далас работеше върху проблема и тя беше сигурна, че утре или вдругиден щяха да й се обадят от адвокатската кантора със седемте имена и щяха да й кажат: „Госпожо Престън? Имаме добри новини за вас! Намерихме липсващите пари и данъчната служба се съгласи да си получи данъците със задна дата на месечни вноски. Трудното е вече назад! Да, госпожо, все пак старият Уинт се е погрижил за вас!“

А старият Уинт беше неуловим като змиорка. Селесте знаеше това. Беше се въртял около правителствените разпореждания за данъчно облагане, фирмените закони и банковите директори като тексаска вихрушка и ударът, който бе получил на осемдесет и седем годишна възраст, го отнесе в гроба и остави Селесте да плаща сметките.

Погледна на изток към Пъкъл и мината. Преди около шейсет години Уинтър Тедфорд Престън потеглил на юг от Одеса с мулето си, което наричал Пъкъл. Тръгнал да търси злато в шубраците. Златото му се изплъзнало, но намерил една червена планина, за която мексиканските индианци говорели, че е пълна със свещен целебен прах. Уинт разбирал от металургия, макар учението му да завършило със седми клас. Това, което открил, не било свещен прах, а богата на мед руда. Започнал да разработва медната мина само с една дъсчена барака, около петдесетина мексиканци и индианци, два камиона и много лопати. Първия ден изровили дузини скелети и едва тогава Уинт разбрал, че мексиканците са погребвали мъртвите си в тази планина от около стотина години.

След това един мексиканец разровил с кирката си искряща жила от руда със страшно високо съдържание на мед — първата от многото жили, открити на това място. Новите тексаски компании, които прекарвали телефонни кабели, електричество и водопроводи, започнали да чукат на вратата на Престън. Точно зад планината от руда израснали няколко палатки, после дъсчени бараки и къщи от кирпичени тухли, след това църкви и училища. Калните пътища били покрити първо е чакъл, а после настлани и с плочи. Селесте си спомни разказа на Уинт за това как един ден се обърнал да погледне назад и видял цял град, израснал на мястото на бурените. Жителите на града, повечето от които миньори, го избрали за кмет и един ден, замаян от изпитата текила, Уинт кръстил града Пъкъл и се заклел, че ще издигне статуя на старото си вярно муле точно в центъра му.