Стингър - Страница 107

107

Водено от миризмата на дирите си, сляпото чудовище овърша всичко по обратния си път към разбитото стълбище, където скочи в мрака на зейналата яма.

37. Клубът на Боб Уайър

— Напълни ги отново, Джеки! — Кърт Локет удари с юмрук по бара. Барманът, набит мъж със сива брада на име Джек Блеър, го изгледа от другия край на бара, където говореше с Харлан Нъджънт и Пийт Грифин. Светлината от керосинените фенери се отразяваше в кръглите стъкла на очилата му, над които се виеха рошави като гъсеници вежди.

— Изпразни почти половин бутилка, Кърт — изръмжа като булдозер Джек. — Май е време да си вдигаш палатката.

— Де да можех! — отвърна Кърт. — Де да можех да я вдигна и да изчезна от тази дупка, хич нямаше да се обърна назад. — Той отново удари с юмрук по бара. — Хайде, Джеки! Не бързай да отрежеш стария си приятел!

Джек го изгледа гневно. Знаеше как се държи Кърт, след като изкърка повече от половин бутилка. На една от масите Чал Маккъчинс и Бърл Ний пушеха и говореха, а други бяха дошли, пили и заминали. Общото между всички в Клуба на Боб Уайър беше, че нямаха къде другаде да отидат, нямаха съпруги, които да ги чакат, нямаше какво да правят, освен да убият малко време, пиейки в един без петнайсет през нощта. Джек не се интересуваше особено от Кърт Локет, но онзи беше редовен клиент. Отиде в другия край на бара, отвори полупразната бутилка „Кентъки Джент“ — най-евтината марка в заведението — и му напълни още една чаша. Тъкмо когато Джек вдигаше бутилката, Кърт я стисна здраво за гърлото.

— Много съм жаден. Ама много, много съм жаден.

— Задръж я тогава — каза Джек и отстъпи пред неизбежното.

— Да бе, видях го — продължаваше разказа си Пийт Грифин. Той беше жилав каубой със сини очи, хлътнали в сбръчканото му загоряло лице. — Проклетото нещо е блокирало шосето на седем-осем километра северно оттук — каза и отпи от бутилката хладка бира. — Тъкмо смятах да натисна газта и да се опитам да прекарам Старата Бетси през него, когато видях и други неща.

Той поспря, за да отпие отново. Старата Бетси беше едни червен, прояден от ръжда пикап, паркиран отпред на песъчливия паркинг.

— Какво видя? — подкани го да продължи Джек.

— Умрели неща. Излязох и погледнах по-отблизо. Имаше изгорели зайци и две умрели кучета точно там, където онова нещо влиза в земята. Можеш да виждаш през него, не изглежда по-здраво от паяжина, но… ами и на другата страна видях нещо. Изглежда, било е камион. Още пушеше. Затова влязох в Старата Бетси и реших да духна насам.

— Аз пък казвам, че не е възможно таквоз нещо — препираше се Харлан. Речта му беше провлачена след четирите изпити коктейла от бира с уиски. — Не мой таквоз нещо да е толкоз здраво.

— Така е, бога ми! Не съм си изгубил очите все още. Онова е здраво като стена и освен това е изгорило животните.

Кърт се изсмя дрезгаво.

— Грифин, ти си луд за връзване. Не може да се вижда през твърда стена. Аз съм тъп като галош, но дори и АЗ го знам.

— Тогава ти карай дотам и се опитай да минеш през нея. — Лицето на Пийт беше пламнало от негодувание. — Аз ще карам след теб и после ще ти смета тленните останки, макар че едва ли твойто момче ще ги поиска.

— Ъ-хъ — изкикоти се Харлан. — Шъ ти съберем прахта в шише от уиски, Кърт. Така шъ почиваш в мир.

— Да почива нафиркан е по-вероятно — каза Джек. — Кърт, защо не си отидеш у дома? Не те ли е грижа за момчето ти?

— Коди може и сам да се грижи за себе си. Винаги го е правил.

Той гаврътна от уискито. Вече беше добре. Нервите му се успокоиха, но се потеше прекалено много, за да се напие. Клубът на Боб Уайър беше ужасно задушен без ток, който да задвижва вентилаторите. Ризата беше залепнала на гърба му.

— Той няма нужда от мен и можеш да бъдеш сигурен, че и аз нямам нужда от него.

— Ако имах семейство, щях да бъда при него в момент като този. — Джек извади по навик един парцал и изчисти тезгяха. Живееше сам във фургон зад клуба и държеше заведението отворено след спирането на тока, защото и без това не би могъл да заспи. — Според мен е редно бащата да бъде с момчето си.

— Ъ-хъ, и съпругата трябва да си е при съпруга — озъби се Кърт. Беше се изпуснал несъзнателно. Другите се втренчиха в него, но той вдигна рамене и отпи от бутилката. — Оставете тая работа. Коди вече не е дете.

— И въпреки това не е редно — продължи Джек, без да престава да търка с парцала. — Не и в присъствието на онзи проклет негодник отвъд реката.

— Чух, че в града имало някакъв полковник от военновъздушните сили — каза Хал Маккъчинс. — Бил в сваления хеликоптер, но се отървал. Онова копеле изхвръкнало от пирамидата и ги свалило, сякаш били направени от хартия.

— Това нещо е космически кораб. — Бърл Кийн, чието шкембе се тресеше над ръба на масата, се пресегна да си вземе шепа фъстъци от една купичка. — Така се говори. Дошъл бил от Марс.

— На Марс няма никой — спря да чисти Джек. — Учените са го доказали. Не, това нещо е дошло отнякъде много-много далеч.

— Учените нищо не знаят — парира го Бърл, дъвчейки фъстъци. — Ами те дори не вярват, че е имало Райска градина.

— На Марс има само скали. Направили са снимки и само това се вижда на тях.

Кърт се намръщи и отново надигна бутилката. Все едно му беше дали черната пирамида беше довела нашественици от Марс или котешки хора от Плутон. Стига да го оставеха на мира, хич не го беше грижа. Той слушаше, докато Джек и Бърл продължаваха да спорят за Марс, но мислите му бяха заети с Коди. Може би трябваше да разбере дали момчето беше добре. Може би беше пълен глупак да седи тук и да смята, че Коди може да се оправи във всякакво положение. Не, реши той в следващата секунда, Коди бе по-добре сам. Понякога беше голям идиот, но беше кораво момче и се оправяше. Освен това сигурно беше горе в блока с бандата си. Те всички се мъкнеха заедно и се грижеха един за друг. Тогава за какво да се притеснява?

107