Стингър - Страница 101

101

— Правилно. Ще накарам Гъни да събере неколцина доброволци, които да започнат да претърсват улиците. — Нямаше да бъде лесно с тази мъгла и непрекъснато намаляващата видимост. — Ако питаме от врата на врата, може да попаднем на някого, който е виждал Дофин.

Той се опита да стопли лявата си китка с разтриване, но чувството, което оставиха у него студените пръсти, не изчезваше.

— Имам нужда от малко кафе без захар — реши. — Трябва да си върша работата.

— Може да е останало в „Дамгосващо желязо“ — каза Ванс. — Там държат по един пълен чайник чак докато персоналът си тръгне.

Джеси се вгледа в полковник Роудс. Все още беше бледен, по лицето му започваше полека да възвръща цвета си. В главата й се въртеше един въпрос. Беше сигурна, че и Том си го задаваше. Сега беше моментът да го поставят.

— Ако… когато… намерим Дофин, какво ще правим с нея?

Роудс вече знаеше какво имат предвид.

— Струва ми се, че Стингър е доста по-силен от нея, а също и от всички нас. Той сигурно знае, че е напуснала сферата си и е в тялото на някого, когото нарича „приемник“. Няма да махне силовото поле, докато не я хване. Ще избързам и ще отговоря на още незададения ваш въпрос. Не знам какво ще стане със Стиви.

— Ако изобщо все още има Стиви — тихо каза Том.

И Джеси си беше мислила същото. Усети как някаква силна болка сграбчи сърцето й. Но Дофин беше казала, че Стиви е в безопасност и Джеси осъзна, че се беше хванала за думите на едно същество, за което преди двайсет и четири часа дори не беше сънувала.

— Ще ида да видя Рей — каза им тя и откъсна мислите си от извънземното същество, което живееше в тялото на момиченцето й. Излезе от лабораторията и тръгна по коридора към стаята на Рей.

— По-добре да разбера какво искат тези момчета.

Ванс тръгна към вратата, уплашен от новините, които го очакваха в кабинета на Ърли. Едно зло никога не идва само, мислеше си той. Преди да отвори вратата, спря и попита стеснително:

— Том, ще дойдеш ли с мен?

Том се съгласи и двамата напуснаха лабораторията.

Претрупаният кабинет на Макнийл беше украсен с плакати от кориди по стените и гъста кактусова растителност в саксии по перваза на прозореца. Ванс хвърли поглед на измъчените физиономии на Рик Джурадо и Зарра Алхамбра и разбра, че положението беше станало още по-сериозно.

— Какво има? — попита той Рик, който непрекъснато трепереше и търкаше шията си.

Рик му разказваше на пресекулки и с гробовен глас. Двамата със Зарра бяха отишли в канцеларията на шерифа, а там Дани Чафин им беше казал къде да го намерят. Бяха заварили заместника пред едно радио с батерии да вика за помощ сред море от смущения, заобиколен от заредени пушки, извадени от оръжейния шкаф.

Когато стигна до мястото, където тялото на онова се пръсна и от него се спуска опашката с шипове, Ванс издаде тих, задавен стон и потърси стол.

— То уби отец Ортега — продължи Рик. — Удари го в главата. Просто ей тъй. — Той спря, пое въздух и го издиша. — Подгони и мен. Хвана ме с тази… тази опашка. Искаше да научи нещо за малкото момиченце.

— О, господи! — изстена Том.

— Смятах, че ще ме убие. Но то каза… — Очите на Рик срещнаха тези на шерифа. — Каза ми да ти предам съобщение. Иска да те види. Каза, че знаеш къде.

Ванс не отговори. Стаята се въртеше около него, а аварийните лампи хвърляха фантастични сенки по стените.

— Къде? — попита го Том.

— Къщата на Крийч — най-сетне отвърна Ванс. — Не мога да се върна там. О, господи, не мога.

Гласът му секна. Някакво ехо достигна до него: Burro! Burro! Магаре! Около него се сменяха картини и лица от Кортес парк и той стисна юмруци.

Беше шериф на Пъкъл. Смешна работа. Търсеше изгубени кучета и шофьори-нарушители. Протягаше едната ръка към Мак Кейд, а другата си слагаше на очите. Малкото дебело момче в него трепереше от ужас. Представи си вратата на къщата на Крийч, зейнала да го погълне.

Една ръка докосна рамото му. Вдигна влажните си мигли и видя лицето на Том Хамънд.

— Нуждаем се от теб — каза Том.

Никой не му беше казвал това досега. НУЖДАЕМ СЕ ОТ ТЕБ. Звучеше изненадващо просто и въпреки това беше достатъчно силно, за да разкъса старите подигравки като тънки паяжини, изложени на пустинния вятър. Сведе глава, все още със свито сърце. Не изглеждаше толкова страшно, колкото преди няколко секунди. Беше живял сам прекалено дълго. Време беше страхливият дебеланко, който носеше бейзболна бухалка по улиците на Бордъртаун, да порасне. Може би нямаше да може да си наложи да влезе в къщата на Крийч отново. Може би щеше да стигне до вратата, да побегне с нисък и да тича, докато се строполи на земята или докато някакво чудовище е покрита с шипове опашка не се изправи пред него.

Може би. А може би не. Той беше шериф на Пъкъл и те се нуждаеха от него.

При самата мисъл, че това е така, подигравките избледняха и изчезнаха — като хулигани, осъзнали, че сянката на малкия дебеланко, който пресича Кортес парк, всъщност е сянка на голям мъж.

Ванс вдигна глава и избърса очи с опакото на пухкавата си ръка.

— Добре — каза. Никакви обещания. Все още не беше се справил с вратата. Стана и отново повтори: — Добре.

Том излезе да повика полковник Роудс.

34. Месо за червеите

— Тифус! Тук, момчето ми! — Гласът на Мак Кейд беше предразнял от викане. Тетанус виеше и скачаше нервно до него, като от време на време спираше, за да излае по посока на пирамидата. Кейд го оставяше да лае с надеждата, че този звук ще привлече Тифус.

От добермана му нямаше и следа. Около него бавно се стелеше дим. Вървеше като в някаква страна на разрушението от приказките. Трийсет и осем милиметровият пистолет в дясната му ръка беше зареден и готов за всичко, което би могло да му се изпречи на пътя.

101